Истинската история за носа на Пинокио [bg]
- Автор: Перссон Лейф Густав Вилли
- Серия: Еверт Бекстрьом #3
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-632-3
- Переводчик: Мартин Ненов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Истинската история за носа на Пинокио [bg]». Краткое содержание книги:
— Деветнайсет от двайсет — каза Бекстрьом с едва доловимо безпокойство в гласа.
— Именно — каза Йегура като наблегна на думата. — С единия от предметите положението е такова, че аз съм напълно убеден, че не може да е принадлежал нито на Мария Павловна, нито на тогавашния ѝ съпруг, принц Вилхелм.
— Откъде знаеш това? Какъв е проблемът? — попита Бекстрьом.
— Именно затова, приятелю, имам нужда от твоята помощ — каза Йегура. — Имам нужда от цялата помощ, която ти и твоят остър следователски ум можете да ми окажете. В това, че именно ти си получил задачата да стигнеш до дъното на убийството на адвокат Ериксон, виждам всъщност знак от нашия Господ. Мисля, че това може да е решаваща помощ за нас двамата.
78
С деветнайсет предмета от двайсет според Йегура нямаше неясноти относно хората, които ги бяха притежавали първоначално и кой ги беше придобил впоследствие, първо Мария Павловна, а след нея тогавашният ѝ съпруг принц Вилхелм. Това, което объркваше нещата, беше младият пияница Верешчагин и онази икона, или по-скоро подигравателен портрет, изобразяващ свети Теодор, когото той нарисувал с цел да оскърби тъста си на празника му. Определено не беше истинска икона, по-скоро обратното на мотива, който ръководи всеки истински иконописец. А именно чрез своето произведение да предаде християнското послание и да прослави нашия Господ.
Че иконата на Верешчагин е била пълната противоположност на това и че е била замислена като оскърбление срещу тъста му, човекът, който е издържал и него, и семейството му, е от вторично значение в по-широкия контекст. Съдейки по последиците, било е значително по-лошо. Едно почти революционно действие, което е предизвикателство както към Църквата, така и към държавата, богохулство, оскърбление, насочено към Бога и царя.
Когато скандалът станал публичен през лятото на 1899 година, във връзка с празнуването на рождения ден на тъста, последният незабавно разпоредил подаръкът да се върне на зетя. Отчаяната му млада съпруга взела със себе си децата и се премесила в дома на своите родители, докато самият Верешчагин напуснал Русия, за да се появи една седмица по-късно при радикалните си руски другари художници, които живеели в изгнание в Берлин, укривайки се от царската тайна полиция.
Едва през есента той се завърнал в Санкт Петербург, след като водил скиталческо съществувание във Франция, Германия и Полша. Съпругата му била тази, която в края на краищата го убедила да се завърне у дома при нея и трите им малки деца. Тя вече му била простила, баща ѝ никога нямало да го направи, а след още няколко месеца той вече бил мъртъв.
В навечерието на новата 1899 година Верешчагин умрял от преливане, докато празнувал настъпването на новия век в художествената академия в императорската столица, а за случилото се през предходната година било изписано доста още тогава. Лични писма, които се разменяш в рамките на семейството, между приятели и врагове, вестникарски статии и лека-полека се появили също така и есета по история на изкуството за Верешчагин и за скандала, който той предизвикал.
Месец преди смъртта си, той продал своя портрет, изобразяващ свети Теодор. Срещу обещание за мълчание, за невероятно добра цена и на един от конкурентите на своя тъст. На един англичанин, представляващ британска корабна компания, който правел големи сделки с руския император и който избрал да напусне страната още след първите вълнения в Санкт Петербург през 1905 година, да се прибере у дома в Англия и да започне работа в централния офис на корабната компания в Плимут.
За първи път иконата на Верешчагин е представена на обществеността във връзка с изложба в галерията „Тейт“ в Лондон, през есента на 1920 година, за изкуството като политическа проява в революционна Русия. Там тя отново предизвиква вълнения. Английските вестници писали за скандала, който произведението на изкуството предизвиква двайсет години по-рано, а в „Таймс“ дори публикуват подробно интервю със собственика на творбата. Понастоящем пенсионираният директор на корабната компания, сър Албърт Станхоуп, по различни причини избрал да говори значително по-подробно за художника пейзажист Верешчагин, отколкото за младия пройдоха, който спечелил международна известност, като охулил тъста си. Да оставим настрана това, че последният бил германец и точно толкова дебел, колкото гръцкия си първообраз, но тъй като войната сега била свършила, сър Албърт пожелал да зачеркне тази част от историята.