Истинската история за носа на Пинокио [bg]
- Автор: Перссон Лейф Густав Вилли
- Серия: Еверт Бекстрьом #3
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-632-3
- Переводчик: Мартин Ненов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Истинската история за носа на Пинокио [bg]». Краткое содержание книги:
— В това отношение можеш да си напълно спокоен — увери го Бекстрьом и отпи солидна глътка коняк, тъй като от изражението на Йегура вече беше разбрал, че разказът може да се проточи.
Истинската история за носа на Пинокио се разиграла в двора на последния руски цар, Николай II, Санкт Петербург, между есента на 1907 и лятото на 1908 година. Като всички хубави истории и тя имала двама ясно обособени главни герои. Всички останали, който се появяват в тази история, са второстепенни персонажи, същественото е това, което се разиграва между нашите двама главни герои.
Първият от тях е млада жена, италианка, Анна Мария Франческа ди Бионди. Тя е на двайсет и четири години, когато започва нашата история. Анна Мария е родена и израснала във Флоренция, където тя също така прекарва годините на младостта си, като изключим кратките ѝ пътувалия в чужбина до Франция, Гърция, Австрия, Швейцария, Германия, Полша и царска Русия. Около двайсет кратки пътувалия за един живот от също толкова години. До тук нищо необичайно за една жена с нейния произход и потекло. В мислите си обаче тя е винаги на път. Анна Мария Франческа ди Бионди е много талантлива жена и в мислите си тя е свободна да пътува, където поиска, да прави това, което иска и с когото иска.
Реалността, в която тя живее своя живот, поставя обаче други, по сурови ограничения. Анна Мария Франческа ди Бионди е дъщеря на италиански маркиз, който живее живота си при същите условия като нея, поставени от традицията, която произтича от родословието и кръвта, свързваща социално привилегированите родове. Баща ѝ е образован мъж, езиковед и професор в университета във Флоренция, но в определен, относителен смисъл той не е богат и по-скоро икономическото му положение, отколкото свободната му воля, го принуждава да допринася за собствената си и семейната издръжка, работейки като преподавател в университета. Ако имаше възможност да избира, той определено би избрал живота, който сега само въображението му можело да му предложи. Предпочитал покоя в собствената си библиотека пред компанията на своите колеги и на студентите си. В същото време не страда особено от факта, че действителността около него, независимо каква е тя, никога нямало да може да се сравни със случващото се в главата му, а че Анна Мария Франческа е тази, която той най-силно обича от всичките си шест деца, изглежда не е необходимо да се споменава.
Анна Мария има също и майка, една както добра, така и образована жена, която разпределя времето си между практическите подробности, отнасящи се до семейството ѝ, и благотворителната работа за Църквата в паството на флорентинската катедрала. Това, че след настоящото кратко описание, ще изберем да я оставим настрана за момента, няма нищо общо с нейната личност, нито пък с нещата, с които се занимава. Единствената причина е, че тя не представлява интерес, когато става дума за истинската история за носа на Пинокио. Затова пък по-голям интерес представлява нейната майка, бабата на Анна Мария Франческа, която е с руско потекло и е живяла в една и съща къща с Анна Мария през всичките години на детство ѝ и която също така е елементарното обяснение защо Анна Мария говори гладко и руски.
Бабата на Анна Мария е дъщеря на руски благородник и генерал, който се е бил срещу Наполеон сто години по-рано. Генералът прогонил френския потисник от свещената земя на матушка Русия, гонил го от Москва чак до Европа, избил хиляди от неговите войници, когато те се готвели да прекосят реката Березина, разгромявал го при няколко битки и сражения в Полша и Австрия. Когато узурпаторът бил повален на земята, генералът също останал в тази Европа, която тъкмо бил освободил от френския тиранин. Отначало като посланик на царя в Австро-Унгария, а към края на живота си, като негов дипломатически пратеник в Светия престол в Рим. Генералът живее в Италия до деня на своята смърт и когато той, след трийсет години служба зад граница, е върнат у дома от Ватикана в Санкт Петербург, то е, за да бъде погребан с всички възможни почести и в присъствието на самия цар.
Една от многобройните му дъщери обаче остава в Италия. Тя се омъжва за един италиански граф и една от нейните дъщери двайсет години по-късно ще сключи брак с човек на науката от Флоренция, който също така е маркиз. Маркизът освен това е много добър човек и единственият укор, който съпругата му може да му отправи, е, че той може би посвещава повече време на своите собствени мисли, отколкото на практическите обязаности, които животът изисква от един истински мъж и глава на семейство.