Мозайка от убийства [bg]

„Лорд Куентин Тръмп се влачи надолу по голямото стълбище с обичайното си надменно високомерие към всички готвачки и камериерки, помощник-икономи и обикновени слуги, които бродят единствено по лъкатушещите пътеки на неговото въображение, а в действителност отдавна са потънали в безредно отстъпление сред сенките на забравената му фамилна история. Те наистина са били там, когато е бил малко момче, а в някои отношения той си остава такова — или може би е по-правилно да се каже, че някогашното момче, което е бил, упорито продължава да се спотайва в месестите гънки на плътта му, натрупана в продължение на половин столетие нездравословен живот върху голите клони на безплодното дърво, каквото представлява неговият скелет. „Две варени яйца, готвачке. Знаеш как ги обичам. Рохки, но не прекалено. Хапки хляб, намазани с „Мармайт“ — „войничета“, каквито ми правеше мама… тъй вярно, всички са тук с изключение на геройски загиналите, строени в боен ред. Какво? Кокошките не снасят? Мътните ги взели, Агнес. Какъв смисъл има от една кокошка, която не снася яйца?“ Нима това не е неговото наследство? Нима това не е неговото право? Той все още обитава величествената съборетина, в която се е родил на този свят с квичене и скимтене, подобно на мокра, непривлекателна за окото топка, обагрена в отровно лилаво, след като е разкъсал пердето на майчината си вагина със същата грубост, с която ще продължи да крачи през света до сетния си дъх. Ето го: със страни, насечени от паяжините на спукани капиляри, рубиненочервени като възхитителните вина, които са ги накарали да избуят на повърхността на кожата му, бузите се борят да си намерят място върху лицето му, на което почти не е останало място за тях. На горната му устна е залепнал жалък мустак, сякаш е изпълзял от едната му ноздра, хвърлил е само един поглед през рамо към още по-жалкия си родоначалник и този единствен поглед се е оказал предостатъчен, за да го лиши от всякаква надежда, така че е издъхнал на място. В очите му прозира лудост. Но не от онази весела лудост, която ни кара да пресечем улицата и да вървим от другата страна, а истинска, змийска и несъмнено опасна лудост. Веждите му са от вида, характерен за фамилията Тръмп, който също издава определена лудост, и изригват от плътта на лицето му като лепливия спореж — senecio viscosus — който все не успява да изкорени от моравата на игрището за крокет. Днешният ден е събота, а времето е малко по-хладно от обичайното за сезона, така че е облечен изцяло в туид. Сако от туид, жилетка от туид, панталони от туид, дори чорапи от туид. Той обича туид. Обича дори да произнася тази дума, когато си поръчва нов костюм от обичайните си шивачи на Савил Роу, макар и това вече да не му се случва толкова често, не и когато един костюм му се връзва на две хиляди. И въпреки това цената си струва; струва си заради онзи миг на възвърната самоувереност, когато черното лондонско такси изпърпорва край ъгъла и го изплюва пред входа на шивашкото ателие. „Много се радваме да ви видим, милорд. Как е лейди Тръмп? За нас винаги е удоволствие, когато благоволите да ни удостоите с поредното си посещение. Дълго ли ще останете в града? Може би ще желаете един нов костюм от туид, в дискретно кафяво? Къде е шивашкият метър? Размърдай се, Мигс! Струва ми се, че обиколката на кръста ви ще има нужда от лека корекция от последното ви посещение насам, милорд.“ В действителност, кръстът му вече няма обиколка. Плътта му е необятна. Затлъстял е до карикатурни размери и си дава сметка, че отдавна гази в застоялите води на рисковете за здравето. Прадедите му не откъсват поглед от него, приковани в бароковите си позлатени рамки, докато той слиза по стълбището, и нито един от тях не се усмихва — може би са разочаровани, че този дебел никаквец понастоящем е господар на техния фамилен дом, а четиристотин години методично кръвосмешение не са довели до нищо повече от тази жалка издънка на техния род. Но какво го интересува всичко това? Интересува го само закуската му, която нарича „закусчица“. Употребява умалителни за всичко, за което говори. И когато започне да се храни, струйка от сдъвканата храна ще се стече по брадичката му, а в едно ъгълче на съзнанието си той ще продължи да примигва от почуда, че бавачката му вече я няма, за да го избърше.