Мозайка от убийства [bg]
- Автор: Горовиц Энтони
- Серия: Сюзан Райланд #1
- Год: 2018
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 978-954-365-216-7
- Переводчик: Богдан Русев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Мозайка от убийства [bg]». Краткое содержание книги:
„Бутилка вино. Голям пакет тортила чипс и бурканче пикантен сос. За гарнитура: пакет цигари (знам, знам). Дъжд, който барабани по прозорците. И една нова книга. Има ли нещо по-хубаво?“
„С елегантните и шеговити предизвикателства на сюжета си „Мозайка от убийства“ е идеалната интелектуална мистерия за познавачи.“ Тайм Мегъзин
„Класическа „уютна“ криминална мистерия в модерна рамка, изобретателно изградена като огледален лабиринт.“ Уол Стрийт Джърнъл
Той ми отговори с такъв тон, все едно ми съобщаваше нещо очевидно:
— Това е Атикус Тип.
И наистина. „Очите му зад кръглите очила с телени рамки се взираха в доктора с безкрайно благоволение. Мнозина бяха отбелязвали, че Атикус Тип приличаше на счетоводител, и държанието му — едновременно кротко и педантично — също напомняше за такъв.“ Алан Конуей се беше вдъхновил за образа на своя детектив — или просто го беше откраднал — от един филм, излязъл по кината десетина години преди той да напише първата си книга. Може би точно оттам беше започнала и връзката с концентрационните лагери, която ми се беше сторила толкова интересна. По някаква причина това откритие ми подейства потискащо. Разочаровах се от откритието, че Атикус Тип не беше изцяло оригинално творение; по някакъв начин той се оказваше герой от втора ръка. Но може би не се отнасях съвсем честно с него. В крайна сметка всички литературни герои трябваше да започнат отнякъде. Чарлс Дикенс беше използвал своите съседи, приятелите си и дори родителите си за вдъхновение. Едуард Рочестър, моят любим герой от „Джейн Еър“, беше основан на един реално съществувал французин на име Константен Еже, в когото Броите е била влюбена. И все пак, по някакъв начин не беше съвсем същото човек просто да откъсне снимката на един актьор от някакво списание. Струваше ми се, че това не е честно.
Разлистих бележника, докато не стигнах до страниците, в които Конуей беше записал ангажиментите си за настоящата седмица. Ако беше успял да я доживее, тази седмица щеше да бъде доста натоварена за него. В понеделник трябваше да обядва с някоя си Клеър във „Веселия моряк“. Следобед на същия ден имаше записан час при фризьор — или поне до това очевидно заключение достигнах аз, когато прочетох думата „коса“, оградена с кръгче. В сряда имаше уговорка за партия тенис с човек, който беше обозначен единствено с инициалите си — „С. К.“ В четвъртък трябваше да пристигне в Лондон. Имаше още една уговорка за обяд на същия ден — беше записал само „обд“ — а в пет часа щеше да види Хенри в О. В. Отне ми притеснително много време да се досетя, че това означаваше, че е щял да гледа постановката на „Хенри V“ в театър „Олд Вик“. Интервюто със Саймън Мейо си стоеше записано в бележника му за следващата сутрин. Явно Алан беше решил да се откаже от него, но не беше стигнал дотам да го задраска от списъка с ангажиментите си. Прелистих една страница назад. Там беше записана уговорката за вечеря с Чарлс в клуба на „Айви“. А на сутринта беше имал час при Ш. Б. Лекарката му.
— Коя е Клеър? — попитах аз.
— Сестра му.
Джеймс стоеше до мен и надничаше в дневника.
— „Веселия моряк“ е в Орфорд. Тя живее там.
— Предполагам, че не знаеш паролата за компютъра му?
— Напротив. Знам я. „@икус“.
Името на детектива, но изписано със знака „@“, който се произнася по същия начин като първата сричка от „Атикус“. Джеймс включи компютъра и набра паролата.
Няма нужда да навлизам в подробности за компютъра на Алан. Не ме интересуваха нито съобщенията от електронната му поща, нито историята на посещаваните сайтове в търсачката му, нито фактът, че беше обичал да играе на „Скрабъл“ по интернет. Интересуваше ме единствено ръкописът. Беше работил на програмата „Уърд“ за операционната система на „Макинтош“; не ни отне много време да открием последните му два романа — „Рози за Атикус“ и „Атикус Тип пътува в чужбина“. За всеки от тях имаше по няколко версии на ръкописа, включително и онези, които му бях изпращала аз, с последните редакции по текста. Но в нито една от папките и документите на компютъра му нямаше и една дума от „Мозайка от убийства“. Като че ли всичко, свързано с последната му книга, беше съзнателно изтрито от компютъра.
— Това ли е единственият му компютър? — попитах аз.
— Не. В Лондон има още един, а освен това имаше и лаптоп. Но това е компютърът, който използваше за книгата. Сигурен съм.
— Дали е възможно да е записал ръкописа на флашка?
— Честно казано, не знам дали изобщо някога съм го виждал да използва такова устройство. Но предполагам, че не е невъзможно.
Двамата се заехме да претърсваме стаята. Прегледахме съдържанието на всеки шкаф и всяко чекмедже. Джеймс проявяваше видимо желание да ми помогне. Открихме разпечатки от всички романи за Атикус Тип, с изключение на последния. Имаше бележници, в които бяха изписани дълги откъси с химикалка или писалка, но от тях необяснимо липсваше каквото и да било, свързано с „Мозайка от убийства“, като че ли премахнато нарочно. Все пак намерих нещо интересно: разпечатано, но неподвързано копие от „Пързалката“ — онзи роман, за който ми беше споменал Чарлс, но не беше пожелал да публикува. Попитах Джеймс дали мога да го взема за малко и го отделих настрани, за да го отнеса със себе си. Имаше цели купчини вестници и стари списания. Алан беше събирал всичко, написано някога за него: интервюта, биографични статии, рецензии (когато са били положителни) — пълен архив. Всичко беше подредено много старателно. Един от шкафовете беше отделен за канцеларски материали — пликове, подредени по големина, пакети бяла хартия, още бележници, найлонови папки за документи и пълен комплект от различни размери самозалепващи се листчета за бележки. Но нямаше и следа от флашка, а и да имаше, подобно устройство сигурно щеше да бъде твърде миниатюрно, за да го забележим сред всичко останало.