Мозайка от убийства [bg]

— Каза, че тя живее в Орфорд, нали?

— Ще ти дам адреса и номера.

Докато той извади лист и химикалка, аз се приближих до последния останал шкаф, който не бях отваряла — беше по средата на стената, зад спираловидното стълбище. Помислих си, че в него може да има сейф — в крайна сметка сър Магнъс Пай имаше такъв в собствения си кабинет. Шкафът се отваряше по необичаен начин — половината нагоре, а половината надолу. На стената до него имаше два бутона. Постепенно си дадох сметка, че това е асансьор за сервиране.

— Алан поръча да му го монтират там — обясни Джеймс, без да вдига поглед към мен. — Винаги се хранеше на открито, когато времето го позволяваше — и на закуска, и на обяд. Подреждаше чиниите и храната вътре и натискаше копчето, за да стигнат до горе.

— Дали ще може да видя и кулата? — попитах го аз.

— Естествено. Надявам се, че не ти става лошо от високото.

Стълбището беше съвременно, с метална конструкция, и аз неволно започнах да броя стъпалата, докато се изкачвах по него. Струваше ми се, че изкачването продължаваше твърде дълго. Наистина ли беше толкова висока тази кула? Най-сетне стигнах до една врата, която се заключваше отвътре и водеше към широка тераса, опасваща кулата, с много ниска назъбена стена — Чарлс беше казал истината за това. От върха на кулата се виждаше зелено море от дървета и поля, чак до Фрамлингам. В далечината, на върха на един хълм, се извисяваше сградата на местния колеж, построена в неоготическия стил от деветнадесети век. Забелязах и нещо друго. Въпреки че гората я скриваше по такъв начин, че не се виждаше от пътя, точно до „Аби Грейндж“ имаше и още една къща. Щях да стигна до нея, ако бях продължила по частната алея, но освен това имаше и нещо като пътека, която водеше дотам между дърветата. Къщата беше голяма и доста модерна, с много добре поддържана градина, остъклена оранжерия и басейн.

— Кой живее там? — попитах аз.

— Това е съседът. Казва се Джон Уайт. Управител на инвестиционен фонд.

Алан беше подредил на терасата маса с четири стола, барбекю на газ и два шезлонга. Доста притеснена, аз се доближих до ръба и надзърнах надолу. Погледната под този ъгъл, земята изглеждаше много далеч и никак не ми беше трудно да си представя как е полетял надолу. Стомахът ми се преобърна и аз направих крачка назад, но в същия миг усетих ръцете на Джеймс, притиснати в гърба ми. За един ужасен миг си помислих, че се кани да ме бутне. Стената, която ограждаше терасата, наистина беше много неадекватна. Не ми стигаше и до кръста.