Катерина де Медичи [bg]

След известно време вратата се открехна и сбръчкана старица с дълга бяла плитка ни се намръщи през процепа над пламък на свещ.

– В името на Иисус и Пресветата Дева, кой нехранимайко безпокои порядъчни люде в такъв час?

– Идвам при господин Руджиери – пристъпих по-близо до треперливия ореол на свещта и вдигнах воала си.

– Ваше Величество! – ахна старицата, разкривайки десетина нащърбени кафяви зъба. Вратата зейна широко.

Обърнах се към кочияша.

– Стой тук – заповядах му.

Влязох вътре. Коленичила, смаяната възрастна жена се кръстеше непрекъснато с костеливата си ръка, а с другата държеше небрежно свещта на сантиметри от рошавата плитка, провесена пред гърдите ѝ. Наведох се и внимателно отметнах плитката далеч от опасния пламък.

– В леглото ли е мосю Руджиери? – попитах.

Тя кимна с ококорени очи.

– Не го будете, но ми покажете къде е спалнята му – настоях.

Пламъкът на свещта не разкри нищо, подсказващо, че съм в магьосническа бърлога – само оскъдно мебелирани, неугледни стаи и купчини книги с кожени подвързии, някои отворени. От кухнята долиташе миризма на овнешко, лук и изгоряло дърво.

Старицата се поколеба пред затворената врата.

– Да почукам ли, Ваше Величество?

– Не. Аз ще го събудя. – Погледнах я твърдо. – Не искам никой да ни безпокои.

Отказах свещта и я изчаках да се отдалечи по коридора. После влязох в стаята и затворих вратата.

Завесите бяха спуснати и вътре цареше непрогледен мрак. Спрях объркана, вдъхвайки мирис на мъжка плът, розмарин, тамян. Въображението ми изфабрикува хиляди ужаси, таящи се в тъмнината на магьосническите покои. В тишината не чух дълбоко, спокойно дишане, а забързани, приглушени стенания. Долових движение и ненадейно към мен се стрелна фигура.

– Месер Козимо – прошепнах.

– Катерина? – фигурата застина. Последваха бързи стъпки, приглушени от килима, и драскане на кибритена клечка. Руджиери запали лампата до леглото и най-сетне прогледнах. Черната му коса стърчеше разчорлена около лицето, нощната риза разкриваше тъмна туфа косми под шията му. Треперещата му лява ръка стискаше двуостър дълъг нож – по-къса версия на рицарски меч.

– Катерина – повтори удивен той. – За Бога, без малко да ви убия!

Пусна ножа върху леглото.

Думите ми се изляха на тоскански – родния ни език.

– Козимо, необходимо ли е да обяснявам защо съм тук? – Той, все още изумен, не отговори. – Ще ви арестуват преди изгрев-слънце – добавих.

Сведе глава и се втренчи в килима, сякаш съдържаше неизразимо важно послание. Устата му се раздвижи, ала не намери подходящите думи.

– Ще ви потрябвам – рече най-сетне.

– Останете ли, ще навредите и на двама ни. Какво ще се случи с мен, ако ви хвърлят в тъмницата? Или ви изгорят жив?

Погледна ме и за пръв път не успя да отговори.

Бръкнах в джоба, пришит под диплите на полите ми и извадих кадифена кесия, по-тежка от предишната.