Катерина де Медичи [bg]

Мария приближи и застана между сина ми и краля и хората замълчаха. Церемонията бе кратка. Кардиналът пожела да чуе обетите на младоженците и дофинът като по чудо отговори без нито едно заекване. Гласът на Мария прозвуча ясно и уверено. Кралят подаде пръстен на кардинала – семпла златна халка – и той го сложи на ръката на Мария. Погледна към дофина – знак да целуне красивата си съпруга.

Мария обаче извика звънко, неочаквано:

– Да живее Франсоа, кралят на Шотландия!

Коленичи и се поклони ниско сред облак от бял сатен. Брилянтен театър! Гражданите, вече заслепени от достолепието и красотата на булката, приветстваха с гръмовен вик смирението ѝ пред бъдещия им крал.

Надникнах през рамо към благородниците, скупчени върху стъпалата на катедралата зад нас. Всички лица грееха одобрително, с изключение на едно. Неподатлив на заблуди, Козимо Руджиери не се усмихваше. Черните му очи и бялото му лице излъчваха същата мрачна увереност както преди трийсет години във Флоренция, когато произнесе ужасната дума.

Предателство...

След церемонията се върнахме в кардиналския дворец за традиционното пиршество, последвано от бал. Стоях до Мария, когато чичо ѝ Франсоа дьо Гиз дойде да я покани на танц. Вече подпийнал, прошепна твърде силно в ухото ѝ:

– Сега си кралица на две държави.

Мария очевидно остана доволна и ми отправи лукава, злобна усмивка, преди да поеме към дансинга, придружена от Гиз.

По залез-слънце прекосихме моста по обратния път към Лувъра. Гаснещата светлина обагряше кожата и роклята на Мария в ярко коралово. Върнахме се изтощени в двореца, но разточителният спектакъл на Гиз не бе приключил. Поведоха ни към голямата бална зала. Кралят се появи в механична лодка, украсена с лилии и бял сатен и оборудвана със сребърни гребла. В съпровода на моряшка музика, любопитното приспособление се плъзна по мраморния под, сякаш плаваше в морето. Насочи се към Мария. Усмихнатият ми съпруг ѝ подаде ръка да влезе в лодката и двамата обиколиха бавно залата пред смаяните гости.

Щом се отдалечиха от мен, се появи втора лодка, понесла сина ми. Протоколно усмихната, аз се настаних до него върху кадифена възглавница, ала го целунах по бузата с изморена въздишка.

– Много ли се изтощихте, мамо? – попита ме той.

Очите му се затваряха от изнемога, но изглеждаше в добро настроение и очевидно облекчен, че е преживял церемонията.

– Не много – признах и го потупах по коляното да го окуража. – По-малко от вас.

Той кимна сериозно.

– Мария е красива, нали? – възкликна внезапно.