Катерина де Медичи [bg]

Извиках приятелката си Жана, съпругата на Антоан, и ѝ обясних, че се чувствам предадена, защото някой от приближените ми е предполагал какво се готви, а не е предупредил краля. Жана бе кралица като мен и не прие благосклонно намека. Отрече да е знаела и добави гневно:

– Точно ти би трябвало да си наясно, че жената невинаги е в състояние да контролира действията на съпруга си и да е посветена във всичките му тайни.

Забележката ѝ ме жегна. Разделихме се с вежливи думи, ала оттогава се отчуждихме.

Скоро след разговора с Анри извиках Руджиери.

– Пак има затруднения с наследниците – подхванах, раздразнена от собственото си смущение. – На дофина му е нужна... помощ. За повече страст.

Сутрешната светлина не ласкаеше магьосника, подчертавайки неблагосклонно болезнената му бледност, сипаничавите бузи, тъмните сенки под очите.

– Талисман навярно? – попита той.

– Да – съгласих се. Стаята внезапно отесня и стана душно.

Той кимна. Страничен наблюдател би сметнал изражението за простодушно, невинно.

– Или два талисмана ще са по-полезни? Един за здраве и един за плодовитост? – вметна той.

– Добре. Стига да... – троснах се.

– Разбира се, кралице. Стига никой да не пострада – довърши той съвършено вежливо.

– Да – кимнах. – Свободен си.

Висок и все още кльощав, във възширока туника от черна коприна, той се изправи и се поклони. Щом докосна вратата обаче, се обърна отново към мен.

– Простете ми, кралице. Простете ми, но ако талисманите не успеят да помогнат за наследник...

– Ще успеят – възразих остро.

Той загърби любезните обноски и ме предупреди направо:

– Без кръв няма гаранция. Талисманите ще подобрят леко здравословното състояние и ще засилят сексуалното желание на дофина. Останалото е въпрос на шанс. – Срещна невъзмутимо гневния ми поглед и добави: – Исках само да уточня.

Станах от стола зад писалището.

– Никога вече! Казах ви го преди петнайсет години. Не ме карайте да го повтарям.

Той се поклони ниско и излезе бързо, затваряйки вратата зад себе си. Вслушах се в припрените му стъпки, заглъхващи в коридора.

След две седмици мадам Жонди ми донесе малък вързоп, завързан с панделка. Отворих го – върху черна коприна лежаха два талисмана – рубинен и меден – окачени на една връв.

Франсоа прие медальона, без да задава въпроси, и се закле да не го споменава и да не го показва на никого, включително на Мария.

На другата сутрин кралят ме извика спешно в покоите си.

Беше рано – още не бях облечена и пришпорих придворните дами да побързат, та да не се забавя.

Преддверието на Анри излъчваше мъжественост – с дървена ламперия, кафяво кадифе и златен брокат. Над полицата на камината висеше златен саламандър – емблемата на Франсоа I, бащата на Анри. Съпругът ми стоеше пред студеното огнище. Мълчалив и неподвижен изчака камериера да излезе.