Полунощ в Чернобил
- Автор: Хигинботам Адам
- Год: 2020
- Язык: болгарский
- Год: Изток-Запад
- ISBN: 9786190106227
- Переводчик: Юлия Стефанова
- Жанр: Прочее научное
Электронная книга - «Полунощ в Чернобил». Краткое содержание книги:
В ранните часове на 26 април 1986 г. реактор №4 на Чернобилската атомна електроцентрала експлодира, причинявайки най-тежката ядрена катастрофа в историята на света. Чернобил още пази спомена за ужаса на лъчевата болест и за радиоактивното замърсяване, засегнало над 480 милиона души. Аварията е страховит пример какво може да се случи, когато безсъвестни бюрократи вземат решения, от които зависи съдбата не само на гражданите на собствената им страна, но и на целия свят.
Основавайки се на стотици часове интервюта, провеждани в продължение на над десет години, както и на писма, непубликувани мемоари и документи от наскоро разсекретени архиви, Адам Хигинботам е създал едно плашещо, но и увлекателно документално изследване, което пресъздава събитията през очите на хората, участвали в тях. „Полунощ в Чернобил“ е незабравим портрет на една от големите трагедии на XX век, на човешката издръжливост и изобретателност, на трудния за преглъщане урок, който природата ни дава, когато човечеството опита да я подчини на волята си.
Главният икономист на Припятския градски съвет се покатери на една табуретка и огледа тълпата, която се беше натъпкала в малката стая и в коридора отвън и се беше извила като змия по стълбищата, та чак до улицата навън. При нормални обстоятелства Светлана Кириченко беше една мила жена, която лесно се разсмиваше, но сега вече пет дни тя беше захвърлена сама в Полеское – малък градец с тесни улици и скромен площад с паметник на Ленин, който се намираше на 50 км на запад от Чернобилската централа. Заедно с малка група от служителите на Припятския изпълком тя беше организирала канцелария в кметството на Полеское, където трябваше да понася гнева и смута на своите заточени граждани.
Отчаяната тълпа напираше и искаше да се срещне с кмета. Хората слагаха ревящите си деца по масите; питаха какво да правят с възрастните баби и дядовци; кога ще си получат заплатите; най-вече искаха да знаят кога ще могат да се върнат вкъщи.
Когато настъпи нощта в неделя на 27 април, най-малко 21 000 души бяха грабнати от своите модерни жилища в Припят и откарани с автобуси в повече от 50 малки градчета и села, пръснати из прогизналите равнини на Северозападна Украйна.2 Бяха им казали да се подготвят само за три дни отсъствие от дома, но прокудените семейства скоро свършиха храната, парите и чистите дрехи, а после установиха, че дори тези, които са смятали за чисти, всъщност вече не бяха чисти. Когато един дозиметрист разкри импровизиран пункт за радиационен мониторинг, пред него се струпа опашка от евакуирани. Опашката вървеше бързо, но не ставаше по-къса. Той допираше уреда си до дрехи, коси и обувки на хора, които се изреждаха един след друг, и с равен и уморен глас изричаше бавно и напевно мантрата: „Чисто... Замърсено... Замърсено... Чисто. Изтърси си дрехите по посока на вятъра... Чисто... Замърсено... Замърсено... Замърсено...“3
Отначало много от селските семейства, които приеха евакуираните граждани, бяха любезни и гостоприемни и правеха всичко както трябва. Съпругата на Виктор Брюханов, квалифициран инженер, беше настанена заедно с един началник на лаборатория в колхоза в село Розвашев, където започна да дои крави.4 Но по време на евакуацията Валентина беше разделена от бременната си дъщеря, както и от майка си, и нямаше представа какво се е случило със съпруга ѝ и къде са всички останали.5 Нямаше и начин да разбере.
На 30 км оттам Наталия Ювченко и двегодишният ѝ син Кирил бяха сред 1200-те бежанци, разквартирувани в кирпичени къщи в Луговики, едно село на река Уж, където нямаше нито един телефон.6 Последният път, когато видя съпруга си Александър, беше в болничното отделение в Припят. Тогава той ѝ беше помахал от прозореца на отделението и ѝ беше казал да се прибере вкъщи и да затвори прозорците. Оттогава тя не беше получавала никаква информация къде са го завели и какво е състоянието му. С две други семейства от блока в Припят Ювченко и синът ѝ бяха приютени от едно възрастно семейство селяни, които отстъпиха спалнята си на новодошлите в своята малка къщичка. Ювченко и другите евакуирани спяха на едно легло заедно с малките си деца. Всички останали спяха на пода. В понеделник старецът заведе децата на риболов, но Кирил още боледуваше, а къщата беше влажна.
Във вторник вече нямаше храна за трите семейства, а Ювченко беше останала почти без пари. Тя се обърна към бившия си съсед: „Сергей, хайде да се махнем оттук“, предложи тя и заедно събраха достатъчно пари за автобусни билети за Киев. Когато пристигнаха, тя и Кирил отидоха на летището и се качиха на един самолет за Молдова, където родителите ѝ и родителите на Александър все още живееха едни срещу други. Оттам Ювченко се зае отново да разбере какво се е случило със съпруга ѝ.
В сряда официалното информационно затъмнение за аварията все още беше в сила и новините се криеха дори от онези, които работеха в други атомни централи.cxlv Но постепенно започнаха да изтичат някои подробности и двете семейства използваха всичките си познанства, за да открият нещо. Чрез един чичо в Москва, който имаше връзки сред военните, Наталия Ювченко разбра, че повечето от по-тежко пострадалите мъже от централата са били закарани в специална болница в града, която беше част от т.нар. 3-та Дирекция на здравната система, предназначена да обслужва работещите в съветската ядрена енергетика. Същата сутрин Ювченко и свекърва ѝ отлетяха за Москва. Там хората очевидно не знаеха за кризата в Украйна и бяха потопени в приготовления за първомайския празник.
Двете жени веднага влязоха в спор за това къде могат да намерят Александър. Наталия се беше сдобила с адрес на болница, която се намираше в една строго охранявана зона на територията на съветския Институт по биофизика. Майката на Александър пък беше разбрала за другаде – за един онкологичен център на „Каширское шосе“ в съвсем друга част на града и настояваше, че източниците ѝ са сигурни. Наталия не искаше да спори. Когато служители от онкоцентъра им съобщиха, че няма пациент с името Александър Ювченко, двете жени взеха такси и казаха на шофьора да мине през целия град и да ги закара в Болница №6.