Полунощ в Чернобил
- Автор: Хигинботам Адам
- Год: 2020
- Язык: болгарский
- Год: Изток-Запад
- ISBN: 9786190106227
- Переводчик: Юлия Стефанова
- Жанр: Прочее научное
Электронная книга - «Полунощ в Чернобил». Краткое содержание книги:
В ранните часове на 26 април 1986 г. реактор №4 на Чернобилската атомна електроцентрала експлодира, причинявайки най-тежката ядрена катастрофа в историята на света. Чернобил още пази спомена за ужаса на лъчевата болест и за радиоактивното замърсяване, засегнало над 480 милиона души. Аварията е страховит пример какво може да се случи, когато безсъвестни бюрократи вземат решения, от които зависи съдбата не само на гражданите на собствената им страна, но и на целия свят.
Основавайки се на стотици часове интервюта, провеждани в продължение на над десет години, както и на писма, непубликувани мемоари и документи от наскоро разсекретени архиви, Адам Хигинботам е създал едно плашещо, но и увлекателно документално изследване, което пресъздава събитията през очите на хората, участвали в тях. „Полунощ в Чернобил“ е незабравим портрет на една от големите трагедии на XX век, на човешката издръжливост и изобретателност, на трудния за преглъщане урок, който природата ни дава, когато човечеството опита да я подчини на волята си.
Беше почти късен следобед, когато пристигнаха, и Ювченко веднага почувства, че е дошла на правилното място. Болницата беше непристъпна девететажна кафява тухлена сграда, около която имаше зелена площ и желязна ограда.7 В нея нямаше нищо забележително, но наоколо ставаше нещо: входовете бяха строго охранявани, а техници със специална апаратура за измерване на радиация проверяваха обувките и панталоните на всички, които влизаха или излизаха.
Пред пропускателния пункт на входа се беше натрупала тълпа. Сред събралите се Ювченко разпозна много лица от Припят. Всички изглеждаха смутени и изплашени като нея, но на никого не разрешиха да влезе в болницата. Докато Ювченко стоеше отстрани и наблюдаваше, от входната врата излезе лекар и започна да чете на глас от един списък с имена на пациенти от Чернобилската централа, като даваше информация за тяхното състояние.
Тълпата беше разтревожена и шумна, хората се блъскаха, бутаха и задаваха въпроси с викове. Когато някой не можеше да чуе какво казва лекарят, той трябваше да повтаря няколко пъти. Въпреки това, въпреки че се опитваше да хване отделни думи в шумотевицата, Ювченко не чу да се споменава името на съпруга ѝ. Накрая тя си проправи път с лакти и стигна до входа.
– Какво става с Александър Ювченко? – попита тя. Лекарят вдигна глава от списъка.
– Вие – каза той – елате вътре с мен.
Първите пациенти от централата бяха пристигнали в Москва малко след разсъмване в неделя на 27 април.8 На летище „Внуково“ ги бяха посрещнали лекари с ПВЦ престилки и защитни костюми, както и автобуси, чиито седалки бяха обвити с полиетилен.cxlvi Специалистите от Болница №6 – лечебно заведение с 600 легла, запазени за работници в атомната енергетика от Министерството на средното машиностроене, и два етажа за радиологична медицина – бяха опразнили цялото отделение във връзка с пристигането им.9 Някои от тях бяха още с облеклата, които бяха носили по време на експлозията; мнозина бяха покрити с радиоактивен прах.10 След като ги приеха в болницата, се оказа, че самолетът им не може да се деконтаминира. Машината, която докара първата вълна пациенти, беше разглобена, а един автобус беше изпратен в института „Курчатов“, където го заровиха в яма.11
Вечерта в неделя общо 207 мъже и жени бяха приети в отделенията на болницата – повечето бяха оператори и пожарникари от централата, но имаше и охранители, останали на поста си до горящия блок, строителни работници, чакали на автобусната спирка под радиоактивния облак, както и рибари, стояли до охладителния канал.12 Сто и петнайсет от тях бяха първоначално диагностицирани с остър радиационен синдром. Десет бяха облъчени с толкова високи дози радиация, че лекарите веднага счетоха, че е невъзможно да оцелеят.13
Началникът на клиничното отделение на Болница №6 беше 62-годишната д-р Ангелина Гускова.14 Тя бе започнала кариерата си в областта на радиологичната медицина преди повече от 30 години, в началото на съветската програма за ядрено въоръжаване. През 1949 г. Гускова тъкмо беше получила специалност неврология, когато ѝ наредиха да отиде в Челябинск-40 – един затворен град в южен Урал, – за да лекува войници и затворници от Гулаг, които работеха в плутониевите заводи на промишления комбинат „Маяк“. Изпратена в един от най-поверителните и секретни обекти в СССР, Гускова, подобно на други професионалисти като нея, нямаше понятие къде отива и след като пристигна на мястото, ѝ беше забранено да го напуска или да общува с външния свят. След като минаха две години и тя не се върна от „Маяк“, майка ѝ предположи, че е арестувана и е потънала в занданите на КГБ. Докато тя пишеше писмаcxlvii с молба тайната милиция да я пусне, младата лекарка правеше нова кариера по суровите върхове на биофизиката.
В „Маяк“ Гускова срещна първите жертви на остра лъчева болест, каквито никога преди не беше виждала.15 Това бяха тринайсет затворници от Гулаг, дошли в клиниката с оплаквания от гадене и повръщане. Лекарите не можеха да разтълкуват симптомите и ги лекуваха за хранително отравяне, а после ги изпратиха обратно на работа. Едва когато мъжете отново се върнаха при нея с температура и вътрешни кръвоизливи, тя разбра, че са били изложени на ужасни радиационни полета, докато са копали окопи в земята близо до силно замърсения с радионуклиди радиохимичен завод №25. По това време поне един от тези нещастници вече беше поел смятаната за смъртоносна доза – 600 бер.