Полунощ в Чернобил

По-късно младите жени, които работеха на пейките вътре в завода, започнаха да страдат от друга тайнствена болест, която ги караше да се чувстват отпаднали и замаяни и им причиняваше такива ужасни болки, че една от пострадалите каза, „че не издържа вече и ще пощурее“.16 Гускова беше първата лекарка в света, която описа симптомите на тази нова болест – хронична лъчева болест, или ХЛБ, причинена от продължително облъчване с радиоактивни изотопи. Тя разработи методи за диагностициране и лечение и написа трудове, които показаха на нейните шефове в Средмаш, че ако се контролира, радиоактивното облъчване на работниците може да не е много вредно; заради това скоро получи повишение. Гускова замина за секретния изпитателен полигон в Семипалатинск – една територия с площ от стотици хиляди квадратни километра в степите на Казахстан, известна като „Полигона“, – за да наблюдава първите съветски опити с атомно оръжие, а после да лекува фотографите, които веднага след експлозиите се бяха втурнали да си приберат филмите в зоната на взрива. Гускова стана личен лекар на бащата на атомната бомба Игор Курчатов, а през септември 1957 г. се върна в „Маяк“, за да окаже спешна помощ на жертвите на първата съветска ядрена авария след експлозията на резервоара за отпадъци №14. Същата година, на 33-годишна възраст, тя беше назначена в новата клиника по радиационна медицина, която се създаде в Института по биофизика в Москва.17

През следващите 30 години ядрената империя на новоизмисленото Министерство на средното машиностроене се разшири със стремглава бързина, галопирайки към Армагедонcxlviii, без да отделя достатъчно внимание на безопасността. Цената на напредъка се плащаше от нещастни техници в реакторите и облъчени моряци в подводниците, които един по един окапваха на работните си места, а после тайно ги погребваха или ги изпращаха за изследване в отделението на Гускова в Болница №6.cxlix Авариите се пазеха в тайна, а след това на оцелелите пациенти се забраняваше да разкриват истинската причина за техните заболявания, които щяха да ги мъчат през остатъка от живота им. Но Гускова и нейните колеги успяха да съберат огромно количество клинична информация за въздействието на радиацията върху човека. Разтревожена от отказа на Средмаш да признае опасностите от бясната надпревара в атомната енергетика, през 1970 г. тя написа книга, в която описа възможните последици от сериозни аварии в гражданските ядрени електроцентрали.18 Но когато представи своя ръкопис на заместник-министъра на здравеопазването на СССР, той гневно го захвърли на земята в кабинета си и ѝ забрани да го публикува. На следващата година Гускова систематизира своите клинични наблюдения, натрупани по време на дългогодишното лечение на пациенти, в книгата „Лъчева болест у човека“, за която получи Ленинска награда.19