В долината на смъртта

Мартин беше само сянката на онзи мъж от Уилкинсфийлд — измършавял до скелет, очите лежаха без блясък в дълбоките кухини. Сега той бе клекнал край стената до един мъж, който като че се състоеше само от кожа и кости. Брадата му беше дълга и сплъстена, но в чертите притежаваше забележителна прилика с Ролан, господаря на рудника. Това бе Артър Уилкинс, изчезналият племенник на фермера Уилкинс.

Двамата имаха много неща да си казват. Та нали Мартин бе тръгнал да търси безследно изчезналия Артър. Но макар от месеци да се намираше в рудника, никога не го бе видял в лице. Днес той за пръв път говореше с него.

Херман бе вперил пламтящи очи в чертите на брат си и следеше всяко негово движение. Той копнееше за мига, в който ще му се разкрие и ще може да го сключи в обятията си. Олд Файерхенд много добре забелязваше какво става в младия мъж. Ето защо, когато настъпи една пауза в разговора на двамата, той се обърна към Мартин.

— Мастър Адлер, имам да говоря с вас и ви моля да дойдете с мен за четвърт час.

Мартин последва Олд Файерхенд в «залата». Там той се впусна в изричани с труд благодарности. Олд Файерхенд го слуша известно време усмихнато, ала после прекъсна словоизлиянията му.

— Оставете това, мастър! Вие не дължите единствено на мен днешното си освобождение. Аз ви търсех.

— Вие? Мен?

— Няколко лица даваха мило и драго да научат сегашното ви местонахождение.

— Кои?

— На първо място, да речем, някой си там мастър Уилкинс и неговата дъщеря Елми. Две познати на вас имена. Нали?

— О, Господи! Те къде са? Как им вървят нещата? Къде ги срещнахте?

— Стоп! Та вие изсипахте цяла кратуна въпроси, на които нямам време сега да отговаря. Ще ви пратя при един друг, който на драго сърце ще ви даде желаното разяснение.

— И кой е този друг?

— Моят придружител. Той също ви търси от много месеци.

— Все повече разпалвате любопитството ми. Какво иска той от мен? Не мога да се сетя да съм го виждал.

— Не? — усмихна се ловецът. — Седемнадесет години наистина са дълъг период от време.

— Седемнадесет години? Не ви разбирам. Та тогава аз бях още момче и… и…

— Е? И?

— И по онова време изобщо не се намирах по тия места, а в Ориента! Но за това вие нали няма как да знаете.

— Лъжете се. На мен мие известна цялата съдбоносна история на вашата фамилия.

Мартин погледна събеседника си с уголемени очи.

— Истината ли казвате?

— Нямам причина да се шегувам.

— Кой ще ви го е съобщил? Навярно само моят настойник Уилкинс, който знае съдбата ми.

— О, не!

— Не? В такъв случай бихте могъл да я узнаете единствено от вуйчо. Но това би било случайност, за каквато не мога и да помисля.

— Вероятно имате предвид сър Дейвид Линдсей?