Хари Потър и затворникът от Азкабан

— И баща ми ли? — попита Хари изумен.

— Разбира се! — отвърна Лупин. — Цели три години търсеха начин да го направят. Твоят баща и Сириус бяха най-способните ученици в училището и добре, че беше така, защото трансформирането на зоомаговете може да има зловещи последици… И това е една от причините, поради които министерството следи толкова внимателно всеки, който се опитва да го прави. А Питър изобщо нямаше да се справи без помощта на Джеймс и Сириус. Най-сетне, когато бяхме в пети курс, те успяха. Всеки от тях можеше, когато си поиска, да се превръща в някакво животно.

— Но как ви помагаха? — попита Хърмаяни, явно озадачена.

— Понеже не можеха да ми правят компания в човешкия си вид, те го правеха като животни — поясни Лупин. — Върколакът е опасен само за хората. Те се измъкваха от замъка всеки месец под мантията невидимка на Джеймс. После се преобразяваха. Питър, като най-малък, можеше да се промъкне под шибащите клони на върбата и да натисне оня чвор в ствола й, за да ги спре. Тогава останалите се вмъкваха през тунела и идваха при мен. Под тяхното благотворно влияние аз станах и по-малко опасен. Докато бях с тях, тялото ми си оставаше вълче, но съзнанието ми — не напълно.

— ПО-бързо разказвай, Ремус — сопна му се Блек, който през цялото време наблюдаваше Скабърс, а по лицето му бе изписано ужасно настървение.

— Свършвам вече, Сириус, наближава… И така, какви ли не интересни възможности се откриваха пред нас, щом всички можехме да се преобразяваме. Нощем излизахме от Къщата на крясъците и бродехме по поляните около училището и из селото. Сириус и Джеймс бяха такива едри животни, че можеха да озаптят дори и върколак. Не вярвам някой от учениците в „Хогуортс“ да е научил повече неща за околността и за Хогсмийд, отколкото знаем ние… Така стигнахме до идеята да съставим Хитроумната карта и да се подпишем на нея с момчешките си прякори. Сириус беше Лап, на Питър викахме Опаш, а Джеймс наричахме Рог.

— В какво животно… — понечи да попита Хари, но Хърмаяни го прекъсна.

— Но това също е било много опасно! Да скитосвате в мрака като върколак?! Ами ако се бяхте измъкнал някой път от приятелите си и ухапехте някого?

— Тази мисъл още не ми дава мира — тежко отвърна Лупин. — Да, да, имаше такива рискове, даже много, но след това им се смеехме. Бяхме млади, неразумни… предоверявахме се на собствената си съобразителност. Понякога дори се чувствах виновен, че подвеждаме самия Дъмбълдор… Никой друг директор на негово място не би ме допуснал в „Хогуортс“, а ето, че аз нарушавах правилата, които той бе наложил колкото за моята безопасност, толкова и за сигурността на другите. Той никога не узна, че без разрешението му бях станал причина още трима ученици да се превърнат в зоомагове. Но винаги успявах да забравя угризенията на съвестта си, щом започнехме да кроим приключенията за следващия месец. И не съм се променил…