Пепеляшка и царският син

Поуплашиха се людете — още от Димитровден такива снегове, но беше весело край огнищата и дните минаваха по-леко. На осмия ден изеднаж се дигна откъм Бялото море силен, топъл вятър, Втурна се, мина по цялата страна като пламък и не спря два дни и две нощи. — Фффуууу… — започваше да вие отдалеко и преминаваше със страшна сила над поля и гори, над села и градове. Горите се люшкаха ту на една, ту на друга страна, превиваха до земята голите си клони и стенеха проточено, ехтяха и планините, като да се сриваха от високите си върхове. Вятърът напъваше вратите, пробиваше мехурите, опънати по малките прозорчета, развяваше пушъка по кумините и покривите, дигаше сламата, разместваше зеленясалите плочи, с които бяха покрити хижите, грабваше всяка вещ по земята и я отнасяше надалеко. Изпокри се всичко живо, опустяха дворищата и улиците — бояха се и людете, и всяка жива твар от голямата сила на вятъра. Случваше се да спре човека, не може той и крачка да стори срещу него, ще смъкне и дрехата му от гърба или ще го понесе, не може минувачът да се задържи, да спре, където е наумил. Людете, се лепяха по стените, криеха се зад ъглите, за да минат някак покрай него или зад него. Бояха се и по хижите си, да не би да се сгромолясат те върху им, като трепереха и скърцаха чак от основите.

Белите снегове започнаха да омекват и да сивеят. По стръмнините се оголваха скали, чернееха се пукнатини, потъмняха и горите от обилна влага. Снеговете се топяха под топлия дъх на морския вятър, зашумяха, забълбочиха води изпод изтънялата снежна кора. Реките потекоха мътни и преливаха бреговете си нашироко. От планините се сриваха цели преспи и чезнеха в потеклите мътни води, лъснаха по низините дълбоки вирове и блата. На страхотния вой на вятъра неотстъпно заприглася друг един шум, който не спираше нито за миг и ставаше все по-силен, завладя целия простор. Към края на второто денонощие, когато вятърът съвсем утихна, остана да бучи и тътне само тоя мощен шум на потеклите води. Тъкмо когато вече гаснеше тоя втори ден, ниско на потъмнелия хоризонт на югозапад някак неочаквано се показа сърпът на новата месечина, тънък, с мътен блясък, разтворил широко двата си остри рога. Излизаше ясен знак на небето, но людете и без него виждаха, че времето пак се променяше.

Снеговете се свличаха от планините и изчезваха в мътните води, пороищата търкаляха камъни по дълбоките долища, реките заливаха полята. Това сякаш не стигаше, та се надигнаха отново тъмни облаци от всички страни сред гръм й ослепителни мълнии, изчезна от небето младият месец — ненужен, злокобен знак и плиснаха, зашумяха поройни дъждове. Като да беше посред лято — и въздухът беше топъл, влажен, душен, но летният дъжд ще прошумоли, ще зашурти и ще отмине, а сега небесните води течаха по цели денонощия…

През тия страшни дни отец Емилиян прекарваше повече в малката си църква пред недовършения още иконостас. Той се молеше непрестанно и все по-горещо, както някога, преди години, искаше да измоли милост за прокълнатия човешки род и още повече сега, когато в надигналите се стихии виждаше божи гняв. Не беше виждал никога по това ранно време такива снегове, а се стопиха те и изчезнаха за една-две нощи. Ако би пожелал бог, мислеше си монахът, не би могло да устои срещу небесния вятър ни дърво, ни скала и още по-малко стените, които градеше над земята немощната човешка ръка. Ако би пожелал бог, но той само показа своята страшна сила. После започнаха да прииждат, да се надигат водите. Кой би могъл да ги спре и върне? Бурята размъти двете езера, после тя утихна, но водите Продължаваха да растат, да се надигат тъмни и тежки, като да бяха разтопено олово; по затихналата и неподвижна водна повърхност бе угаснала всяка светлина и блясък, изчезнало бе всяко отражение. Песъчливият провлак между двете езера, Голямото и Малкото, изчезна, погълнаха го прииждащите води. Островите и в двете езера потънаха ниско. Снишиха се и бреговете; наоколо, затъваха сякаш и планинските стръмнини. Водите растяха и растяха. Човешките сгради по островите, по Преспа, по Град и Мали град — жилищата, работилниците, църквите, крепостните стени и кули сега бяха ниско надвесени над дълбоките, размътени води и изглеждаха толкова нетрайни.