Любов по време на холера
- Автор: Маркес Габриэль Гарсия
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тамара Такова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Любов по време на холера». Краткое содержание книги:
Самото хрумване разпали още повече любовта му. Отново започна да се навърта покрай къщата на Фермина Даса, изпълнен със същите копнежи както преди толкова години в Евангелската градина, но вече не с умишленото намерение тя да го забележи, а само с желанието той да я зърне, за да знае, че все така я има на този свят. Но сега трудно можеше да остане незабелязан. Квартал Ла Манга се намираше на един остров, до неотдавна почти безлюден, отделен от стария град е канал от зеленясали води и обрасъл в храсталаци, давали убежище на неделните влюбени в колониалната епоха. През последните години бяха разрушили стария каменен мост, строен от испанците, и вдигнаха нов, от съвременни материали и с фенери, за да осветяват мулешкия трамвай. Отначало жителите на Ла Манга бяха подложени на едно мъчение, непредвидено в проекта — не можеха да заспиват от построената наблизо първа електроцентрала в града, чиито вибрации бяха също като непрекъснато земетресение. Дори самият доктор Хувенал Урбино с цялото си влияние не можа да издействува преместването й някъде, където нямаше толкова да ги смущава, докато на помощ не му се притече несъмненото му съучастничество с провидението. Една нощ котелът на станцията избухна с взрив от пара, полетя над новите къщи, мина по въздуха над половината град и разруши главната галерия на някогашния манастир „Свети Юлиан Гостоприемни“. Старата порутена сграда бе изоставена в началото на годината, по котелът причини смъртта на четирима затворници, които същата нощ били избягали от местния затвор и се укрили в параклиса.
Тихото предградие с красиви любовни традиции се превърна в луксозен жилищен квартал и вече не бе подходящо за бездомните влюбени. През лятото уличите тънеха в прах, зимъс се заблатяваха, а през останалото време на годината оставаха безлюдни, защото малкото на брой къщи се криеха сред кичести градини и вместо с високите стари балкони вече се строяха с ниски мозаични тераси, направени сякаш нарочно за да прогонват тайните влюбени. Добре, че по това време беше станало на мода да се наемат за следобедни разходки стари каляски, приспособени за един кон, и обиколката завършваше на едно възвишение, откъдето покъртителните октомврийски залези се наблюдаваха по-добре, отколкото от кулата на фара; можеха да се видят и акулите, които стаени дебнеха край плажа на семинаристите; и презокеанският параход, огромен и бял, който сякаш можеше да се докосне с ръка, като влизаше всеки четвъртък през канала в пристанището. Флорентино Ариса обичаше да наема каляска след някои тежък работен ден в службата, но не сгъваше гюрука, както правеха всички през горещите месеци, ами се стаяваше в дъното на седалката, невидим в сянката, винаги сам, като поръчваше на кочияша непредвидими посоки, за да не събуди подозрения. Но едничкото, което всъщност го интересуваше от разходката, беше партенонът от розов мрамор, полускрит между кичести бананови и мангови дървета, неудачно копие на идиличните къщи от памуковите плантации в Луизиана. Децата на Фермина Даса се връщаха вкъщи малко преди пет часа следобед. Флорентино Ариса ги виждаше да слизат от семейния файтон, а след това доктор Хувенал Урбино да излиза на всекидневните си лекарски посещения, но за цяла година обиколки не можа да зърне дори сянката на тази, за която жадуваше.
В един юнски следобед, когато се изля първият опустошителен дъжд, Флорентино Ариса настоя да продължи самотната си разходка, но конят се подхлъзна и се строполи в калта. Той ужасен видя, че се намират точно пред вилата на Фермина Даса, и замоли отчаяно кочияша, без да помисли, че това ще го издаде:
— Само не тук, моля ви — завика той. — Където и да с, само не тук.
Притеснен от подканите му, кочияшът се опита да изправи коня, без да го разпрегне, и оста на каляската се счупи. Флорентино Ариса слезе както можа и остана под безмилостния дъжд потънал от срам, докато мина друга кола и му предложиха да го откарат. Докато чакаше, една от слугините на семейство Урбино го бе видяла, целият прогизнал, да шляпа в кал до колене и му занесе чадър, докато иде да се подслони на терасата. Такова щастие Флорентино Ариса не бе мечтал и в най-необузданите си блянове, по точно тогава би предпочел да умре, отколкото да го види Фермина Даса в това състояние.