Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
— Това ще е дързост след всичко, което се случи — да поднесем нещата, сякаш нищо не е ставало. Първо трябва да идем да разговаряме, но аз вече не мога, разберете го.
(Лакшин после ще ми обясни: последния път в отдел „Култура“ Шауро пак натискал Твардовски да прочете „Пирът на победителите“ — и А. Т. за сетен път бил достойно непреклонен: не пожелал да вземе в ръце крадено произведение, разпространявано против волята на автора! — но твърде псувателно отговорил на Шауро и повече не можел да ходи при него.)
Аз: — Ама изобщо не трябва да ходим да им се молим. Ще дадем ръкописа за набор по нормалния начин — и ще чакаме. Защо да не може?
Лакшин (напрегнато, замислено): — Не казах на Александър Исаевич, докато пътувахме насам…
(А защо не каза? Време ли нямаше? Затова значи е тръгнал с мен, сега разбирам това, но е трябвало да го каже пред шефа.)
— …а има и още един вариант. Хитров бил в отдела на Шауро, приказвали си за туй-онуй, станало дума за Солженицин. Там се чудят: нали 24-ма писатели са му казали да напише антизападно изказване, как смее да не го напише? Да го напише — и всичко ще е наред. Е, не непременно в „Правда“ или в „Литгазета“… Нека е макар и в „Новый мир“…
(Дааа? Май те вече дават заден ход. Не са свикнали да се натъкват на твърдост!)
И тъй, предлага Лакшин: наистина нека наберем няколко глави от „Болницата“ — и в същата книжка, „па било и в рубриката «Писма»… някаква декларация на А. И., че е учуден от западната шумотевица…“.
Благоразумното момченце (на 35 години) беше се друсало до мен на задната седалка, возело е капитулацията — и не ми я показа. Много благоразумно, да, за този малък квадрат, но те са шейсет и четири и то би трябвало да вижда, че противникът е смазан!
Но още преди да сколасам да отговоря на Лакшин, — редно е да му се признае на Трифонич, той тутакси се изгърби и избоботи:
— Че какво може да пише той? По какъв повод, след като всичко се потули? Писмото до конгреса съществува, него няма как да го промениш!
И Лакшин си затрая, нито един нов довод: мнението на А. Т. за него е по-важно от мнението на ЦК. Затрая си, макар че вътрешно не се съгласи.
Е, и аз не настоявах повече. Говорихме си за какво ли не. Пихме черен и гъст като катран чай. А. Т. продължи да става, да крачи, да сяда — и все повече благообразееше, съвземаше се. Изведнъж Лакшин сложи на масата пакет с екземпляри от най-новата стихосбирка на Твардовски, а аз, без да си давам сметка какво правя, подадох на А. Т. писалка:
— Дължите библиотечна такса.
Той дори не я взе, не се опита, ръцете му се тресяха! Извинително:
— Сега не ще мога да ви я надпиша… Друг път…
За да не загуби А. Т. интерес към отпечатването на „Р. Б.“, нямах намерение да му разказвам отсега за „Август Четиринайсета“. Но толкова тягостно ми се стори неговото състояние, че реших да го поободря: ето на, сега пиша за Самсоновата катастрофа, до идното лято може би ще сколасам да я завърша.
А. Т., вече връщайки се към предишната си ирония:
— Никаква катастрофа не е имало и не е можело да има. Сега е установено, че предреволюционна Русия изобщо не е била изостанала страна. Неотдавна четох една икономическа статия, дори и положението на крепостните преди 1861 година се очертава доста благоприятно: помешчиците едва ли не ги хранели, старините и инвалидността им били гарантирани.
(Най-смешното е, че новата официална версия е значително по-точна от предишните, „революционните“…)
Стояхме по-малко от час, колата ни чакаше (шофьорите иа „Известия“ винаги се гевезяха и подканваха новомировските редактори да бързат), наканихме се да си тръгваме, на А. Т. му хрумна да се поразходи, облече някакво яке, сложи на главата си фуражка, взе в ръката си тояжка, за да се подпира, наистина не дебела, и под тихия снеговалеж ни изпрати до улицата — много приличаше на селяк, е, може би горе-долу грамотен. Сне фуражката и снегът запада по слабо-окосмената му светла, едра, също селяшка глава. Но лицето му беше бледо, болнаво. Сви ми се сърцето. Пръв го целунах за сбогом — този ритуал отдавна го бяхме прекъснали заради кавгите и експлозиите. Колата потегли, а той продължаваше да стои под снега, селянин с тояжка.
В редакцията лично смекчих разговора между Костоглотов и Зоя за ленинградската блокада, за да не оставя на онези поводи за сериозни възражения.
И си заминах. Но когато пристигнах в Рязан, получих писмо от Воронков [5] — сондираща нота: кога най-сетне ще се разгранича от западната пропаганда? Май са се разшавали? Без много да му мисля, тутакси му изстрелях десетина контравъпроса: т е кога ще се оправят? В края на краищата аз също чакам отговор!! [6]