Хари Потър и даровете на смъртта

— Кой е този човек тук? — попита Хари и побутна снимката напред.

Жената се взря угрижено в нея, а после и в Хари.

— Знаете ли кой е този тук? — попита той отново много по-бавно и силно от обикновено. — Този мъж. Познавате ли го? Как се казва?

Батилда само погледна отнесено. Хари усети ужасно разочарование. Как ли Рита Скийтър беше отключила паметта на старицата?

— Кой е този мъж? — повтори той на висок глас.

— Какво правиш, Хари? — попита Хърмаяни.

— Снимката, Хърмаяни, това тук е крадецът… крадецът, който ограби Грегорович! Много ви моля! — извърна се Хари отново към старицата. — Кой е този човек?

Но тя отново само го погледна.

— Защо ни повикахте, госпожо… госпожице… Багшот? — попита Хърмаяни, като също повиши глас. — Искахте да ни кажете нещо ли?

Батилда не показа с нищо, че я е чула — затътрузи нозе и се приближи с няколко крачки до Хари. Кимна леко и погледна към антрето.

— Искате да си тръгнем ли? — попита той.

Тя повтори движението, като този път посочи първо него, после себе си и накрая тавана.

— А, така ли… Хърмаяни, мисля, че иска да се кача с нея на горния етаж.

— Добре — каза момичето, — да вървим.

Но когато Хърмаяни тръгна, Батилда изненадващо категорично поклати глава и пак посочи първо Хари, а после себе си.

— Иска с нея да отида само аз.

— Защо? — учуди се Хърмаяни и гласът й прокънтя рязко и ясно в осветената от свещите стая, а от силния шум старицата леко поклати глава.

— Дъмбълдор може би й е казал да даде меча на мен, само на мен и на никой друг.

— Наистина ли смяташ, че знае кой си?

— Да — потвърди той и се взря в мътните очи, вторачени в него, — смятам, че знае.

— Добре тогава, но не се бави, Хари.

— Да вървим — подкани Хари старата жена.

Тя явно го разбра, защото го заобиколи и закрета към вратата. Хари се извърна и се усмихна на Хърмаяни, за да я успокои, но не беше сигурен, че тя го е видяла, понеже стоеше насред осветената от свещите мръсотия и гледаше към библиотеката, обхванала раменете си с ръце. Докато излизаше от стаята, Хари пъхна фотографията на непознатия крадец в якето си така, че не го забелязаха нито Хърмаяни, нито Батилда.

Стълбището беше тясно и стръмно: Хари едва не посегна да подпре с ръце гърба на тантурестата Батилда, да не би да падне назад върху него, което си изглеждаше напълно възможно. Леко задъхана, тя се изкачи бавно до стълбищната площадка на горния етаж, веднага зави надясно и отведе момчето в стая с нисък таван.

Вътре беше тъмно като в рог и смърдеше ужасно. Хари тъкмо беше зърнал нощно гърне, което се подаваше изпод леглото, когато Батилда затвори вратата и дори то беше погълнато от мрака.

— Лумос! — каза Хари и магическата му пръчка светна.

Той трепна: през няколкото секунди непрогледна тъмнина Батилда се беше приближила до него, а той не я беше чул.

— Ти Потър ли си? — прошепна тя.

— Да.

Старицата кимна бавно и умислено. Хари усети, че хоркруксът бие бързо, по-бързо и от сърцето му: усещането беше неприятно и тревожно.