Хари Потър и даровете на смъртта
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг
- Серия: Harry Potter #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хари Потър и даровете на смъртта». Краткое содержание книги:
— Тук пише Иг… май е Игнотус26.
— Аз ще продължа да търся родителите си, чу ли? — каза Хари малко дръпнато и продължи нататък, оставяйки я приклекнала край стария гроб.
Той често се натъкваше на познати фамилни имена като Абът, които беше срещал в „Хогуортс“. На някои места в гробищата бяха положени представители на няколко поколения от един и същ магьоснически род: от датите Хари разбираше, че или родът е бил прекъснат, или сегашните му потомци са се изселили от Годрикс Холоу.
Навлизаше все по-навътре и навътре сред гробовете и всеки път, щом приближеше до нов надгробен камък, леко го пробождаха притеснение и очакване.
Стори му се, че мракът и тишината изневиделица са станали по-сгъстени и тягостни. Хари се огледа разтревожен, понеже си помисли, че са диментори, после обаче разбра, че коледните песни са заглъхнали, а хората са излезли от църквата и се връщат на площада, затова врявата и суетнята са утихнали. Някой тъкмо беше угасил осветлението в църквата.
После гласът на Хърмаяни се чу от непрогледната тъмнина за трети път — рязък, ясен, само на няколко метра от Хари.
— Тук са, Хари… ето тук.
От тона й той разбра, че този път са майка му и баща му: тръгна към Хърмаяни с усещането, че нещо тежко е притиснало гърдите му, същото чувство, което беше изпитал веднага след гибелта на Дъмбълдор — скръб, сковала сърцето и белите му дробове.
Надгробният камък беше само два реда зад гроба на Кендра и Ариана. И той като гробницата на Дъмбълдор беше изработен от бял мрамор, надписът се четеше по-лесно и сякаш сияеше в мрака. Не се наложи Хари да прикляка и дори да се доближава, за да различи думите, изсечени отгоре:
Джеймс Потър
роден на 27 март 1960, починал на 31 октомври 1981
Лили Потър
родена на 30 януари 1960, починала на 31 октомври 1981
А най-последен враг, който ще бъде унищожен, е смъртта.
Хари прочете думите бавно, сякаш щеше да има само една възможност да вникне в смисъла им, а накрая изрече на глас:
— „А най-последен враг, който ще бъде унищожен, е смъртта…“ — Хрумна му една ужасна мисъл и заедно с нея го връхлетя паника. — Това не е ли верую на смъртожадните. Защо е тук?
— Това, Хари, не означава да надвиеш смъртта в смисъла, който влагат смъртожадните — възрази тихо и внимателно Хърмаяни. — Това означава… нали разбираш… живот отвъд смъртта. Живот след смъртта.
Но те не са живи, те са си отишли, помисли си Хари. Кухите думи не можеха да прикрият истината, че разложените тленни останки на родителите му лежат, безразлични, несъзнаващи, под снега и камъка. И Хари не се сдържа, разплака се — от очите му рукнаха топли сълзи, които в миг се вледеняваха върху лицето му… и какъв беше смисълът да ги бърше и да се преструва? Остави ги да текат, стиснал устни, загледан надолу към дебелия сняг, който беше скрил от очите му мястото, където бяха погребани останките на Лили и Джеймс, със сигурност превърнали се вече в кости или в прах; незнаещи или нехаещи, че живият им син стои толкова близо с разтуптяно сърце, жив благодарение на тяхната саможертва, и в този миг почти изпитва желание да спи заедно с тях под преспите.
Хърмаяни отново го беше хванала за ръка и я стискаше здраво. Хари не намери сили да я погледне, но също стисна ръката й, като си поемаше дълбоко и рязко от нощния въздух в опит да се успокои, в опит да си възвърне самообладанието. Съжали, че не е донесъл нещо, което да дари на майка си и баща си, че не се е сетил, а всички растения на гробищата бяха замръзнали и без листа. Хърмаяни обаче вдигна магическата си пръчка, завъртя я в кръг из въздуха и пред тях разцъфтя венец кукуряк. Хари го улови и го положи върху гроба на родителите си.
Веднага щом се изправи, му се прииска да се махне оттам: чувстваше, че няма да издържи и миг повече. Прегърна Хърмаяни през раменете, тя пък го хвана през кръста, после двамата се обърнаха мълком и се отдалечиха — тръгнаха през снега покрай гроба на сестрата и майката на Дъмбълдор към тъмната църква и ниската портичка, която не се виждаше.
ГЛАВА СЕДЕМНАЙСЕТА
ТАЙНАТА НА БАТИЛДА
— Хари, спри!
— Какво има?
Тъкмо бяха стигнали при гроба на незнайния Абът.
— Тук има някой. Някой ни наблюдава. Усещам. Ей там, при храстите.
Двамата застинаха на място и както се държаха, се взряха в плътната черна ограда в края на гробищата. Хари не забеляза нищо.
— Сигурна ли си?
— Видях как нещо мърда, кълна се…
Тя го пусна, за да освободи ръката, с която обикновено държеше магическата пръчка.
— Приличаме на мъгъли — напомни Хари.
26
От „ignotus“ (лат.) — „непознат“, „с нисш произход“, „незнаещ, неопитен“. — Б.пр.