Хари Потър и даровете на смъртта
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг
- Серия: Harry Potter #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хари Потър и даровете на смъртта». Краткое содержание книги:
Не се налагаше Хърмаяни да щипе Хари по ръката. Почти беше изключено непознатата да е мъгълка: жената стоеше и гледаше къща, която би трябвало да е напълно невидима за нея, ако не беше магьосница. Но дори и ако беше магьосница, си беше странно, че е излязла в такава мразовита нощ само за да погледа старите развалини. Същевременно по всички правила на обичайната магия жената не би трябвало изобщо да вижда Хари и Хърмаяни. Въпреки това Хари изпита изключително странното чувство, че непознатата знае за присъствието им, а също и кои са. Точно когато той стигна до този твърде притеснителен извод, жената вдигна ръка в ръкавица и ги повика.
Хърмаяни се притисна до Хари под мантията невидимка и стисна ръката му.
— Как е разбрала?
Хари поклати глава. Жената ги повика отново, този път по-настойчиво. Хари можеше да измисли куп причини да не откликне, но колкото повече стояха с лице един към друг на безлюдната улица, толкова повече се засилваха подозренията му коя всъщност е непознатата.
Нима беше възможно тя да ги е чакала през всичките тези дълги месеци? Нима беше възможно Дъмбълдор да й е казал да чака, защото накрая Хари ще дойде? Нима беше възможно именно тя да се е движела в мрака на гробищата и да ги е последвала дотук? Дори това, че е успяла да ги усети, предполагаше някакви дъмбълдоровски способности и мощ, на каквито Хари не се беше натъквал никога преди.
Накрая той заговори, от което Хърмаяни ахна уплашена и подскочи.
— Вие Батилда ли сте?
Омотаният в дебели дрехи силует кимна и пак ги повика.
Двамата под мантията невидимка се спогледаха. Хари вдигна вежди, а Хърмаяни кимна припряно и едва забележимо.
Тръгнаха към жената, която веднага се обърна и закуцука обратно по пътя, по който бяха дошли. Преведе ги покрай няколко къщи и накрая свърна към една портичка. Те я последваха по пътеката през градина, занемарена почти както градината, от която току-що бяха излезли. Непознатата се позабави, докато отключваше входната врата, после отстъпи назад, за да ги пусне да влязат първи.
Жената миришеше или миризмата може би идваше от къщата: Хари сбърчи нос, докато се промъкваха покрай старицата, и смъкна мантията невидимка. Сега, когато стоеше до нея, забеляза, че е съвсем дребна: беше сгърбена от възрастта и му стигаше едва до гърдите. Затвори вратата, на фона на олющената боя кокалчетата на пръстите й изглеждаха сини и нашарени със старчески петна, после жената се обърна и се взря в лицето на Хари. Очите й бяха размътени от пердета и бяха хлътнали в гънките прозрачна кожа, цялото й лице беше осеяно с вени и кафяви петна. Хари се запита дали жената изобщо го вижда, а дори и да го виждаше, пред нея стоеше плешивеещият мъгъл, чиято самоличност той беше откраднал.
Тежката миризма на старост, на прах, непрани дрехи и застояла храна се засили, когато жената размота проядения от молци черен шал и го смъкна от главата си с рядка бяла коса, изпод която черепът се виждаше съвсем ясно.
— Батилда? — повтори Хари.
Старицата кимна отново. Хари усети медальона с капачето до кожата си: нещото вътре в него, което понякога тиктакаше или туптеше като сърце, се беше пробудило и той го усети как пулсира през студеното злато.
Дали то знаеше, дали чувстваше, че онова, което ще го унищожи, е наблизо?
Батилда ги подмина, като тътрузеше крака, и избута Хърмаяни, сякаш не я беше видяла, после се скри в една от стаите, вероятно всекидневната.
— Хари, притеснявам се — простена Хърмаяни.
— Погледни я колко е дребна, ако се стигне дотам, лесно ще я преборим — заяви той. — Слушай, трябваше да те предупредя, знаех, че не е с всичкия си. Мюриъл я нарече „изкукала“.
— Елате! — повика ги Батилда от съседната стая.
Хърмаяни подскочи и се вкопчи в ръката на Хари.
— Няма страшно — успокои я той и я поведе към всекидневната.
Батилда бавно обикаляше из помещението и палеше свещите, но още беше много тъмно, да не говорим пък че беше изключително мръсно. Под краката им скърцаше дебел слой прах и сред миризмата на влага и мухъл носът на Хари различи нещо още по-неприятно, може би воня на развалено месо. Той се запита кога за последен път някой е наминавал да види Батилда. Тя явно беше забравила, че може да прави магии, защото палеше свещите неумело, с ръка, и имаше опасност увисналите дантелени краища на ръкавите й всеки момент да се подпалят.
— Нека аз — предложи Хари и взе кибрита от нея.