Хари Потър и даровете на смъртта
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг
- Серия: Harry Potter #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хари Потър и даровете на смъртта». Краткое содержание книги:
Без да сваля очи от лицата на майка си и баща си, Хари се приближи малко. И през ум не му беше минавало, че има статуя… колко странно беше да се види, изобразен от камък — щастливо мъничко детенце без белег върху челото…
— Да вървим — подкани той, след като дълго гледа фигурите, и двамата се обърнаха, за да тръгнат отново към църквата.
Докато прекосяваха улицата, той се обърна и надзърна през рамо: на мястото на статуята отново имаше мемориал в памет на загиналите във войните.
Щом наближиха църквата, пеенето се засили. Хари усети как на гърлото му засяда буца: песента до болка му напомни за „Хогуортс“, за Пийвс, който се е пъхнал в някакви доспехи и реве груби версии на коледни песни, за дванайсетте коледни елхи в Голямата зала, за Дъмбълдор, който веднъж си беше сложил нощна шапчица на цветчета, за Рон в ръчно плетен пуловер…
В гробищата се влизаше през ниска портичка. Хърмаяни я бутна възможно най-тихо и двамата с Хари предпазливо минаха през нея. Снегът от другата страна на хлъзгавата пътека за църковния притвор беше дълбок и непокътнат. Двамата закрачиха през преспите, оставяйки след себе си дълбока пъртина, после заобиколиха сградата, като внимаваха да вървят в тъмнината под ярко осветените прозорци.
Зад църквата от синкавата пелена, изпъстрена с ослепително червени, златисти и зелени отблясъци от отраженията на стъклописите по прозорците, стърчаха редици отрупани със сняг надгробни камъни. Стиснал здраво магическата пръчка в джоба на якето си, Хари тръгна към най-близкия гроб.
— Виж — Абът, сигурно е някой отдавна починал роднина на Хана!
— Тихо! — примоли се Хърмаяни.
Навлизаха все по-навътре и навътре в гробищата, като проправяха в снега отзад тъмни следи, навеждаха се да разчетат думите върху старите надгробни камъни и от време на време се взираха в мрака наоколо, за да са напълно сигурни, че са сами.
— Насам, Хари!
Хърмаяни беше при гробовете през две редици и Хари трябваше да отиде при нея — сърцето му определено щеше да се пръсне от вълнение.
— Какво, те ли…
— Не, но погледни!
Тя посочи тъмния камък. Хари се наведе и видя върху заледения гранит, по който като петна се мержелееха лишеи, името „Кендра Дъмбълдор“ и малко под датите на раждането и на смъртта — „и дъщеря й Ариана“. Имаше и цитат:
Дето е съкровището ви, там ще бъде и сърцето ви.
Значи Рита Скийтър и Мюриъл бяха предали вярно някои от фактите. Семейство Дъмбълдор наистина бяха живели тук, тук бяха починали и някои от членовете му.
На Хари му беше по-тежко да гледа гроба, отколкото да слуша за него. Неволно си помисли, че двамата с Дъмбълдор сякаш имат на тези гробища дълбоки корени и че Дъмбълдор е трябвало да му го каже, въпреки това обаче директорът така и не бе споменал за връзката.
Двамата биха могли да посетят мястото заедно и за миг момчето си представи как идва тук с Дъмбълдор, представи си колко силна щеше да бъде връзката, колко много щеше да означава това за него. Но Дъмбълдор явно беше смятал за незначително съвпадение факта, че роднините им са положени едни до други в едно и също гробище, както и че това няма нищо общо със задачата, която е възложил на Хари.
Хърмаяни го гледаше и той беше доволен, че в мрака лицето му не се вижда. Прочете отново думите върху надгробния камък. Дето е съкровището ви, там ще бъде и сърцето ви. Не проумяваше какво означават те. Със сигурност ги беше избрал Дъмбълдор, който след смъртта на майка си беше останал най-възрастният в семейството.
— Убеден ли си, че никога не ти е споменавал… — подхвана Хърмаяни.
— Да — прекъсна я Хари, и после: — Хайде да търсим.
Обърна се и съжали, че изобщо е видял камъка: не искаше тръпката на вълнението да бъде помрачена от негодувание.
— Насам! — пак извика след малко Хърмаяни от мрака. — О, не, извинявай. Стори ми се, че пише „Потър“.
Тя чистеше разяден от стихиите, обрасъл с мъх камък и свъсено се взираше в него.
— Хари, върни се за малко.
Той не искаше отново да бъде отклоняван и се върна с голямо нежелание през преспите.
— Какво?
— Виж!
Гробът беше изключително стар и порутен и Хари едва разчете името. Хърмаяни му показа символа отдолу.
— Това е същият знак като в книгата!
Той се взря в мястото, което Хърмаяни му сочеше: камъкът беше толкова разрушен, че беше почти невъзможно да се различи какво е изсечено върху него, и все пак под името май наистина имаше триъгълен знак.
— Да… възможно е…
Хърмаяни запали върха на магическата си пръчка и я насочи към името върху надгробния камък.