Хари Потър и даровете на смъртта
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг
- Серия: Harry Potter #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хари Потър и даровете на смъртта». Краткое содержание книги:
— Дръпни се… дръпни се, момиче…
Можеше да я изтегли насила от люлката, но му се стори по-разумно да ги избие всичките…
Зелената светлина блесна из стаята и жената се строполи като мъжа си. През цялото време детето не беше проплакало: стоеше, вкопчено в пръчките на легълцето, и гледаше в лицето неканения гост будно и любопитно — явно беше решило, че под наметалото е баща му, който прави още красиви светлини, а майка му всеки момент ще скочи със смях на крака…
Той насочи пръчката към лицето на момчето много внимателно: искаше да вижда как се случва, как ще ликвидира тази необяснима опасност.
Детето се разплака — беше видяло, че това не е баща му. На него не му хареса този плач: още от сиропиталището не понасяше хленча на малките…
— Авада Кедавра!
И после рухна: превърна се в нищо, в нищо освен болка и ужас, и разбра, че трябва да се скрие, но не тук, сред отломъците на разрушената къща, където детето беше хванато като в капан и пищеше, а някъде много далеч… много далеч…
— Не — простена той.
Змията прошумоли по осеяния с какво ли не мръсен под, той трябваше да убие момчето, а всъщност той беше момчето…
— Не…
Сега той стоеше на счупения прозорец в къщата на Батилда, погълнат от спомените за най-големия си провал, а огромната змия се плъзгаше в краката му, по натрошения порцелан и стъкло… той погледна надолу и видя нещо… нещо невероятно…
— Не…
— Хари, всичко е наред, ти си в безопасност!
Той се наведе и вдигна натрошената фотография. Ето го: непознатия крадец, крадеца, когото издирваше…
— Не… Изпуснах я… изпуснах я…
— Хари, успокой се, събуди се, събуди се!
Той беше Хари… Хари, а не Волдемор… и онова, което шумолеше, не беше змия… Отвори очи.
— Хари — прошепна Хърмаяни, — как се чувстваш… добре ли си?
— Да — излъга той.
Беше в палатката, лежеше на едно от долните легла под цяла купчина одеяла. От тишината и особената студена безжизнена светлина зад брезентовия таван разбра, че се развиделява. Беше плувнал в пот — усещаше го по чаршафите и одеялата.
— Измъкнали сме се…
— Да — потвърди Хърмаяни. — Наложи се да направя хвърковата магия, за да те пренеса до леглото, не успях да те вдигна. Беше… хм, не беше съвсем…
Под кафявите й очи се тъмнееха морави сенки и той забеляза, че Хърмаяни държи в ръката си малка гъба: бършеше с нея лицето му.
— Болен си — каза накрая тя. — Много болен.
— Кога тръгнахме оттам?
— Преди часове. Вече се съмва.
— И какво… в безсъзнание ли съм бил?
— Не точно — отвърна притеснена Хърмаяни. — Крещеше и стенеше, и… и разни други неща — допълни тя с тон, от който Хари се притесни.
Какво ли беше правил? Дали беше крещял проклятия като Волдемор, или беше плакал като невръстното дете в креватчето?
— Не успях да сваля от теб хоркрукса — обясни Хърмаяни и Хари разбра, че тя иска да смени темата. — Беше залепнал, направо беше залепнал за гърдите ти. Остана ти белег, извинявай, но се наложи да направя откъсваща магия, за да го махна. Ухапа те змията, но аз промих раната и й сложих малко росен…
Той смъкна потната тениска от гърба си и се погледна. Над сърцето му, там където го беше прогорил хоркруксът, аленееше овално петно. Хари видя и почти зарасналите следи от ухапване върху китката си.
— Къде сложи хоркрукса?
— В чантата. Мисля, че не е зле известно време да не го носим.
Хари се отпусна на възглавниците и се взря в изпитото пребледняло лице на Хърмаяни.
— Не биваше да ходим в Годрикс Холоу. Аз съм виновен, само аз и никой друг. Хърмаяни, извинявай…
— Ти нямаш никаква вина. Аз също исках да отидем, наистина мислех, че Дъмбълдор може би ти е оставил там меча.
— Е, сбъркали сме.
— Какво се случи, Хари? Какво се случи, когато старицата те отведе горе? Змията се беше скрила някъде ли? И после излезе, уби нея и нападна теб?
— Не — отвърна Хари. — Тя беше змията… или змията беше тя… още от самото начало.
— К-какво, какво?
Хари затвори очи. Още усещаше по себе си миризмата в къщата на Батилда и заради нея всичко му се струваше ужасно ярко.
— Батилда явно е умряла преди известно време. Змията беше… беше вътре в нея. Ти-знаеш-кой я е сложил там, в Годрикс Холоу — да чака. Ти се оказа права. Знаел е, че ще се върна.
— Змията е била вътре в нея?
Хари отново отвори очи; Хърмаяни беше погнусена, отвратена.
— Лупин каза, че ще се натъкнем на магия, която не сме си и представяли — напомни Хари. — Тя не искаше да приказва пред теб, защото говореше на змийски, само на змийски, а аз не се усетих, макар че я разбирах, естествено. Веднага щом се качихме в стаята, змията съобщи на Ти-знаеш-кого, чух го в главата си и усетих, че той е развълнуван, каза й да ме задържи там, горе… а после…