Рицарят на Мезон-Руж
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Х. Генадиев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Рицарят на Мезон-Руж». Краткое содержание книги:
Във времето след Френската революция кралят и старият бог са свалени, кралското семейство е в затвора, аристократите са обявени за престъпници, а народът е издигнат в култ.
Морис не подозира, че забърквайки се с Женевиев — тайнствената жена, съпругът й и техните приятели, той — защитникът на новото време, бива въвлечен в заговор за освобождаването на кралицата от затвора й в Тампъл, в чиито план участва дори прословутият Рицар на Мезон-Руж, който не за първи път прави опит за спасяването на Мария-Антоанета. В тези бурни времена, когато всеки е потенциален враг и да пратиш някого на гилотината е лесно като игра, Морис и Женевиев се борят за любовта си без бъдеще, а Рицарят за един последен поглед отправен към неговата кралица.
Една история за любов, посадена в градина от жестокост, лукавство, предателство и разбити надежди, градина, напоявана с кръв. Една история за приятелството и за трима души, останали верни един на друг до самия край.
Гражданинът Теодор се подпря на коляно, с едната си ръка приготви единия от двата револвера, а с другата притисна шапката върху косата си, която вече личеше, че е перука.
До този момент четиримата мъже бяха съвсем мълчаливи или пък думите, които те си бяха разменили, не бяха стигнали до ушите на заговорника.
Но когато стигна на десетина метра от скривалището, Сантер заговори и думите му ясно стигаха до ушите на Теодор.
— Ето ни — рече Сантер — в Залата на изгубените стъпки. Сега твоята работа е да ни водиш, гражданино архитект, и особено, да внимаваш всичко това да не излезе празна работа и да не е лъжливо твоето съобщение. Защото, знаеш ли, революцията не се шегува никак с такива глупости и вярва в подземията точно толкова, колкото в нощните духове. Ти какво ще кажеш, гражданино Ришар? — обърна се Сантер към човека с високата шапка.
— Аз никога не съм казвал, че в Консиержери няма подземия — отвърна вратарят, — казвам само, че Гракх, който от десет години е ключар тук и следователно познава Консиержери като десетте си пръста, не знае нищо за подземието, за което говори гражданинът Жиро. Но след като е архитект на града, след като тези неща са му занаят, гражданинът Жиро може би знае по-добре!
Като чу тези думи, Теодор цял настръхна.
„За щастие — каза си наум, — залата е огромна. Ще им трябват поне два дни, за да открият онова, което търсят.“
Но архитектът разгърна голям лист хартия, сложи очилата си и коленичи пред някакъв план, който започна да разглежда под трепкащата светлина от фенера в ръцете на Гракх.
— Страхувам се гражданинът Жиро да не е сънувал! — изрева Сантер.
— Чакай, чакай, гражданино генерал — възрази архитектът, — сега ще видиш дали съм сънувал.
— Както сам виждаш, и ние чакаме — рече Сантер.
— Добре — каза архитектът. — Дванадесет и четири правят шестнадесет, плюс осем — двадесет и четири, които, разделени на шест, дават четири; след това ни остава половината. Точно: открих мястото!
Архитектът произнесе тези думи с такава сигурност, че Теодор замръзна на мястото си.
Сантер вече гледаше в плана със страхопочитание. Той не можеше да се начуди на гражданина Жиро, тъй като нищо не отбираше от неговата работа.
— Сега внимавай добре — рече архитектът.
— Къде да внимавам? — попита Сантер.
— В този план, който съм съставил нарочно. Виждаш ли? На четири метра и двадесет и девет сантиметра от стената има подвижна плоча, която тук съм отбелязал с буквата А. Виждаш ли я?
— Разбира се, че виждам едно А — отвърна Сантер. — Да не мислиш, че не знам да чета?
— Под тази плоча има една стълба — продължи архитектът, — която, както виждаш, съм отбелязал с буквата В.
— В — повтори Сантер. — В-то виждам, но не виждам стълбата!
И генералът бурно се изсмя на шегата си.
— Вдигни плочата, слез по стълбата — продължи архитектът, — отмери петдесет метра, погледни нагоре и ще откриеш, че се намираш тъкмо под писалището на вратаря. Преди да стигнеш там, ще минеш под затвора на кралицата.
— Сиреч, под затвора на вдовицата Капет, гражданино Жиро — възрази Сантер със смръщени вежди.
— Е да, на вдовицата Капет. — А защо каза „на кралицата“?
— По стар навик.
— Вземи си бележка. Та казваш, че се излизало на моето писалище? — попита Ришар.
— Не само под писалището, но ще ти кажа под коя част на писалището се излиза — спокойно отвърна архитектът. — Значи, писалището ти, твоята канцелария, се намира ето тук — посочи наново плана си той. — А ето това тук е печката в твоята канцелария. Печката ти е кахлена, нали тъй?
— Я виж ти! — възкликна Гракх. — Ама наистина, винаги когато паля печката си и някое дърво падне случайно на пода, плочата кънти на кухо!
— Право да ти кажа, гражданино архитект, ако това, което казваш, е истина, ще призная, че геометрията е хубаво нещо!
— Тогава бързай да го признаеш, гражданино Сантер! Защото аз ей сега ще те отведа на мястото, което съм отбелязал с буквата А.
Теодор забиваше ноктите си все по-дълбоко в плътта на ръката си.
— Първо да видя, първо да видя — рече Сантер. — Аз съм като Свети Тома неверни.
— Какво казваш? Свети Тома ли?
— Е, казвам го, както и ти казваш „кралицата“, по стар навик — отвърна Сантер. — Но никой не би могъл да ме обвини като агент и партизанин на светиите.
— Нито пък мен — като партизанин на кралицата!
С тези думи архитектът внимателно взе метъра, измери разстоянието с него и почука по една от плочите.
Плочата бе същата, по която бе чукал и гражданинът Теодор.
— Тук е, гражданино генерал! — извика архитектът.