Любимият непознат
- Автор: Удиуиз Катлийн
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Любимият непознат». Краткое содержание книги:
— Знам, че ме считат за твърдоглав и упорит, но винаги съм бил готов да променя мнението си. Досега никой не е успял да ме убеди, че вие с право претендирате за Лиарин.
— Лианор!
Аштън поклати леко глава.
— Това тепърва ще се доказва, Малкълм Синклер! Ще видим! — Той сложи крак на стъпалото на каретата, но се обърна и каза на разгневения мъж на верандата: — Дори и да беше Лианор, вие не я заслужавате.
Качи се в каретата, затвори вратата и се отпусна назад. Хайръм изплющя с камшика. Конете препуснаха към шатрата долу на брега.
И през следващите дни Аштън вървеше по петите на Лианор. Ако тя останеше вкъщи, той стоеше пред шатрата си и чакаше възможност да я види. Когато излизаше сама или с придружител, я следваше като сянка и не я изпускаше нито за секунда от очи.
Близостта на Аштън играеше по нервите на Малкълм, но другите, изглежда, се радваха на това. Мегън беше застанала изцяло на страната на мъжа от Нечиз и очите й засилваха всеки път, когато видеше да следва на кон или с кабриолета каретата на господарката й. А ако той отиваше да плува, тя свеждаше поглед, за да не я заподозрат, че тайно се възхищава от това пленително мъжко тяло.
Дори Робърт Самъртън започна да се примирява с присъствието на Аштън. Сега, когато видеше младия мъж облечен оскъдно, само с една препаска на бедрата, той вече не изпадаше в ярост. Понякога бавно слизаше до шатрата, за да изпие едно-две питиета със собственика на „Магьосницата“, който предпочиташе кафето.
Лианор се наслаждаваше на всичко: на близостта на Аштън, на упоритостта му, на загорялото му тяло. И въпреки че й се струваше съвсем неподходящо за една дама, тя копнееше да усети под ръцете си стегнатите му хълбоци, да гали твърдите му бедра и да го възбужда с докосване. С всеки изминал ден губеше малко по малко самообладанието и самоконтрола си и скоро забеляза, че почти не гледаше на Малкълм като на свой съпруг.
Един ден „Речната магьосница“ вдигна котва и отплава. Малкълм беше объркан, но и облекчен. Изглежда, че хората на Аштън го бяха оставили на мира. Но рано на другата сутрин надеждите на Малкълм се разбиха в скалите на отчаянието. Защото там, където преди беше стоял витловият параход, сега пусна котва друг, удобен за презокеанско пътуване кораб на име „Сивият орел“. Докато разглеждаше тази нова неприятност, от кораба се отдели една лодка. В нея бяха капитанът, някаква жена и лодкарите. Когато достигнаха брега, любопитството на Малкълм се съсредоточи върху жената, която капитанът на „Сивият орел“ придружи до палатката на Аштън. Той се надяваше да е достатъчно хубава, за да предизвика подозрението на Лианор и да отслаби чувствата й към Уингейт. Но скоро установи, че е само някаква прислужница. Червената й, лишена от блясък коса беше свита на строг кок, а тъмносивата й рокля висеше безформена отслабите й рамене. За гърдите й не си струваше да се говори и въпреки че не изглеждаше неприятна, тя не беше достатъчно интересна, за да създаде грижи на друга жена. Странно, стори му се някак позната, но не знаеше откъде.
Аштън излезе от шатрата, за да поздрави пристигащите и пое от ръцете на жената дебела книга.
— Счетоводството ви сега е в пълен ред, мистър Уингейт — докладва младата жена. — Погледнете в главната книга.
— Отлично, Сара. Надминахте и най-големите ми очаквания.
Сара се изчерви при този комплимент.
— Работата ми доставя удоволствие, сър. Тя ми помага да забравям.
Аштън отговори с малко крива усмивка:
— Някои правят всичко, за да си върнат паметта, други — да забравят. Чакам деня, когато Лиарин отново ще започне да си спомня.
— А аз чакам деня, в който ще забравя всичко и ще простя, но не вярвам това да стане някога.
Капитан Мейерс сподели мъдростта, която годините му бяха дарили:
— Да можеш да прощаваш — в това е тайната на спокойния живот, Сара. Вие сама си причинявате болка, като таите в сърцето си омраза.
Аштън смръщи чело; в това отношение и неговият живот не беше безоблачен. Той вдигна очи и погледна към верандата на къщата, където стоеше Малкълм.
— Не е лесно, когато противникът постоянно ти е пред очите.
Сара проследи посоката на погледа му и й се стори, че вижда някакъв мираж, който вероятно се дължеше на горещината. Поклати глава; това беше просто невъзможно.
Аштън посочи зад себе си и попита своите гости:
— Не искате ли да влезете и да разгледате скромния ми дом? Взех временно прислужника от „Речната магьосница“ и той ни е сварил чай и кафе. Мога да ви предложа и малко бисквити, ако желаете.
Те влязоха в шатрата и им се стори, че изведнъж са попаднали в приказния свят на тънещ в разкош арабски шейх. Капитанът се кискаше, а Сара гледаше слисано. Огромното легло се състоеше от няколко пухени завивки, копринените калъфки бяха черни и украсени със златни листа. От кръглия балдахин се спускаше мрежа против комари от златиста коприна. Друга такава едва ли имаше в околностите на Мисисипи. Богато избродирани възглавници бяха натрупани в горния край на леглото. Пищното обзавеждане никак не се връзваше с отличния вкус на домакина, който Сара и капитанът познаваха, но пък беше забавно да видиш подобно нещо на това място.