С дъх на скандал

— Звучи смешно от твоята уста. Използват го главно негри помежду си.

— Веднъж срещнах мъж, бял, който започваше повечето си изречения с „виж“, и това толкова ме дразнеше, че го пратих в затвора.

Грейъм се претърколи по гръб, после седна.

— Шегуваш ли се?

— Не се шегувам.

Тъмната му коса беше разрошена, очите — греещи. Джейд го боготвореше съвсем открито. Откакто пристигнаха с Кети миналата седмица в Палмето, тя не можеше да му се нарадва. Много й липсваше през шестседмичната раздяла. Тя бе най-дългата досега и на Джейд й домъчня страшно за сина й.

— Ако не ми вярваш — добави тя, — питай господин Бърк, като го видиш следващия път. Той знае по-добре от мен, че мъжът е в затвора.

— Господин Бърк е супер.

— Супер?

Джейд се опита да върже жаргонната дума към мъжа. Той работеше непрекъснато и приемаше като лична обида всяко закъснение, било то поради лошо време или повредена машина. Проявяваше съзнание, граничещо с фанатизъм. Построяването на завода бе неговият кръстоносен поход. Беше вманиачен в обекта като нея.

— Мисля, че можеш да го наречеш „супер“ — каза го нарочно с уклончив глас.

Дилън нямаше пороци, крито да са й известни. Никога не бе пиян или махмурлия в нейно присъствие. Ако се срещаше с жени, то не ставаше във фургона. Никога не беше водил жена на строителната площадка.

— Когато го видях за първи път, помислих си, че е малко надут — каза Грейъм.

— Надут?

— Не се усмихва често, нали?

— Не, наистина — отвърна тя. В малкото случаи, когато го бе виждала с усмивка на лице, тя бе самокритична.

— Първия път, като ме взе с теб на обекта, той ми се развика, щом се покатерих на булдозера.

За краткото си време в Палмето Грейъм бе успявал да я убеди да го взема на строежа три пъти. Беше очарован. Сега се чудеше дали изкопите го привличаха, или Дилън.

— Радвам се, че ти е викнал. Нямаш работа покрай тези машини. Опасно е.

— И Дилън ми каза същото. Каза, че хората, които флиртуват с опасността, са лайнари.

— Грейъм!

— Той го каза, мамо, не аз. Просто ти цитирам.

— Какви други необикновени изрази си научил от господин Бърк?

Той се ухили.

— Смятам, че вече ме харесва, но съвсем се отърва, когато с Лонър се покачихме върху купчината пясък.

— Кой е Лонър?

— Неговото куче. Така го нарича господин Бърк. Както и да е, тъкмо се катерех както по обикновен хълм, когато той изтича от фургона и се развика да слизам, по дяволите, оттам — така каза, мамо. После ме хвана за ръката, разтърси ме и попита дали имам капка разум и не зная ли, че непрекъснато в купчини пясък се задушават деца.

Отговорих му, че не съм дете. Той отвърна: „Но не си и голям. И докато си тук, ще правиш каквото аз кажа“. Беше доста страшен, защото като говореше така тихо и строго, не можех да видя устата му под мустаците, знаеш как е.

— Да, знам. — Бе виждала Дилън ядосан. И тя като Грейъм се е хващала да търси някакво движение в устните и мустаците му.

— Не те заболя, нали?

— По дяволите, не. Исках да кажа, не, разбира се. По-късно ми се извини, че ме е сграбчил за ръката. Каза, че когато ни видял с Лонър горе на купчината, изкарал си акъла да не потънем целите. — Тя се намръщи на езика му. Грейъм отново се ухили невинно. Забавляваше се да използва думи, които обикновено му бяха забранени да изрича. — Неговата хватка би могла да ми изпочупи кокалите.