Островът от предишния ден
- Автор: Эко Умберто
- Язык: болгарский
- Переводчик: Толя Радева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Островът от предишния ден». Краткое содержание книги:
Този път Еко е избрал XVII век за своята виртуозна игра с огледала, в които се мяркат образите на Галилей, Монтеверди, Караваджо, Сервантес, Рубенс, Шекспир, Вермеер, Паскал… Дневник на корабокрушенец, загадъчен остров, заговори, любовни послания и афоризми — какво ли няма в този превъзходен роман, една истинска енциклопедия, чието богатство предизвиква читателя, мобилизира ума и сетивата му, поднася му ключ към отминалото хилядолетие.
Роберто тогава го питаше дали той, преподобният отец, се беше научил да плува. Преподобният отец отговаряше, че не претендирал да е по-добър от толкова други, които са избягвали да вършат добри неща. Бил се родил в село много далеч от морето и бил стъпил на кораб едва на стари години, когато — казваше — тялото му вече било само едно келявене на тила, мътнеене на погледа, сополивене на носа, бучене на ушите, жълтеене на зъбите, вдървяване на врата, надипляне на гушата, подпухване на петите, съсухряне на кожата, обезцветяване на косите, пукане на пищялите, треперене на пръстите, плетене на краката, а гърдите му били само бълване на слуз, не щеш ли къртене на храчки, не щеш ли точене на лиги.
Но, отбелязваше веднага, бидейки умът му по-пъргав от мършата му, той знаел онова, което мъдреците от древна Гърция вече били открили, сиреч, че потопи ли се едно тяло в течност, то получава опора и тласък нагоре от толкова вода, колкото измества, защото водата се стреми да се върне да заеме пак пространството, от което е била пропъдена. И не е вярно, че плава или не в зависимост от формата си, и са се лъгали древните, според които плоското нещо се задържа отгоре, а острото потъва; ако Роберто се опиташе да бучне със сила във водата, знам ли, едно шише (което плоско не е), щеше да усети същата съпротива, както ако речеше да натика тава.
Въпросът значи беше да се сближи с елемента; после всичко щеше да потръгне от само себе си. И отец Каспар предлагаше Роберто да се спусне по въжената стълбичка, която висеше от носа, наречена още стълбата на Иаков, но за свое успокоение оставайки завързан с един канап или връв, или въже, както и да го кажеха, дълго и здраво, захванато за фалшборда. Уплашеше ли се, че потъва, трябваше само да издърпа въжето.
Излишно е да уточняваме, че този учител по едно изкуство, което не беше упражнявал никога, не бе взел под внимание стечението на безброй акциденции, пренебрегнати и от мъдреците на древна Гърция. Беше му отпуснал например, за да му позволи свобода на движенията, връв със значителна дължина, така че първия път, когато Роберто като всеки кандидат-плувец се намери под повърхността на водата, трябваше здравата да подърпа; и преди канапът да го изтегли навън, беше нагълтал вече толкова солена вода, че поиска да се откаже за този първи ден от всякакви други опити.
Началото обаче беше насърчително. Щом се спусна по стълбичката, едва докоснал водата, Роберто си даде сметка, че течността е приятна. От корабокрушението имаше леден и див спомен, и откритието на едно почти топло море го насърчаваше сега да продължи потапянето, докато, все така вкопчен в стълбичката, не остави водата да му стигне до брадичката. Смятайки, че това е то плуването, заблаженства, отдавайки се на спомена за парижките удобства.
Откакто бе пристигнал на кораба, си беше позволявал, както видяхме, някое и друго заплакване, но като котенце, което ближе козината си с език, наблягайки само на лицето и срамните части. А иначе — и все повече, колкото повече озверяваше в преследването на Натрапника — ходилата му се бяха наслоили с утайката на трюма и потта беше слепила дрехите на гърба му. При досега с тази топлинка, която плакнеше едновременно тялото и облеклото му, Роберто си спомни как беше открил в двореца Рамбуйе цели две вани на разположение на маркизата, чиито грешки за поддържането на тялото бяха обект на обсъждане в едно общество, където миенето беше по-скоро рядък факт. Дори най-изтънчените измежду нейните гости смятаха, че чистотата се състои в свежестта на бельото и е белег на елегантност то да се сменя често, а не в използването на водата. Множеството благовонни есенции, с които маркизата ги замайваше, бяха за нея не лукс, а необходимост да заслони чувствителните си ноздри от техните мазни миризми.
Чувствайки се повече благородник, отколкото беше в Париж, и докато с едната ръка се държеше здраво за стълбичката, Роберто търкаше с другата ризата и панталоните о потното си тяло, стържеше междувременно петата на единия си крак с пръстите на другия.
Отец Каспар го наблюдаваше заинтригуван, но мълчеше в желанието си Роберто да се сприятели с морето. Все пак, боейки се умът му да не се обърка от прекомерна грешка за тялото, гледаше да го отвлече. Затова му говореше за приливите и отливите и за притегателните свойства на луната.