Островът от предишния ден

Тайнствено нещо са това приливите и отливите, защото се менят според земите и моретата и според разположението на бреговете спрямо меридианите. Като общо правило при новолуние водата е висока по пладне и в полунощ, но после ден по ден явлението закъснява с четири пети от часа; и невежият, който не го знае, виждайки, че в еди-колко си часа на еди-кой си ден някой пролив е бил плавателен, се впуска в него в същия час на следващия ден и се намира на сухо. Да не говорим за теченията, които тая смяна поражда, и някои са такива, че в момента на отлива корабът не успява да се добере до брега.

И после, казваше старецът, всяко място, на което попаднеш, си иска отделна сметка, и трябва да имаш подръка Астрономическите Таблици. Опита се дори да обясни на Роберто тези изчисления — сиреч, че следва да се наблюдава закъснението на Луната, като се умножат дните на Луната по четири и се раздели после на пет — или обратното. Във всеки случай Роберто не разбра нищо и ще видим по-късно как тази му лековатост стана причина за големи беди. Задоволяваше се само да се смайва всеки път, когато линията на меридиана, която би трябвало да протича от край до край на Острова, минаваше ту по море, ту по скалите, и все не проумяваше кой точно е моментът. Включително и защото, прилив ли беше или отлив, голямата мистерия на този обрат го интересуваше много по-малко от великото тайнство на онази линия, отвъд която Времето вървеше назад.

Казахме, че нямаше някаква особена нагласа да не вярва на онова, което йезуитът му разказваше. Но често се забавляваше да го предизвиква, та да го накара да разказва още и още, и затова прибягваше до целия репертоар от аргументи, дочути в кръжците на онези honnêtes gens, които йезуитът смяташе ако не за пратеници на Сатаната, то най-малкото за смукачи и плюскачи, чийто Ликей е станала кръчмата. В края на краищата обаче трудно му се удаваше да отрича физиката на един маестро, който въз основа на началата на същата тая своя физика го учеше сега да плува.

Като първа реакция (понеже не му беше излязло от ума неговото корабокрушение) заяви, че за нищо на света няма да влезе пак в досег с водата. Отец Каспар му обърна внимание, че тъкмо по време на корабокрушението тази вода го беше поддържала — знак следователно, че тя е грижовен, а не враждебен елемент. Роберто възрази, че водата беше поддържала не него, ами дървото, в което той се беше вкопчил, а отец Каспар се изхитри да му изтъкне, че ако водата беше подкрепила едно дърво, създание без душа, стремящо се към бездната, както знае всеки, който е хвърлял дърво от високо, с още по-голямо основание е способна да подкрепи живото същество, готово да следва естественото стремление на течностите. Роберто сигурно знаеше, че ако хвърлиш във вода кученце, животното, цапуркайки с лапи, не само се задържа на повърхността, а и чевръсто се връща на брега. И, добавяше Каспар, може би Роберто не знаеше, че ако се пуснат във вода деца на няколко месеца, те могат да плуват, защото природата ни е направила плуващи като всяко друго животно. За зла чест сме по-склонни от животните към предразсъдък и заблуда и затова, като пораснем, добиваме лъжливи представи за свойствата на течностите, така че страхът и недоверието ни отнемат този вроден дар.