Жестоко и необичайно

— Нека се опита.

— Ще се опита и по-добре се подготви.

— Той нищо не може да докаже, Марино.

— Има твой отпечатък, намерен върху един плик в къщата на Сюзън.

— Мога да обясня как е станало.

— Но нямаш доказателства, а освен това той разполага и с един малък коз. Знам, че не трябва да ти казвам, но ще ти го кажа.

— Какъв коз?

— Нали си спомняш Том Лусеро?

— Знам кой е — отвърнах аз. — Но не го познавам добре.

— Е, той е голям симпатяга и доста добро ченге, ако си говорим истината. Излиза, че той е надушил нещо в Сигнет Банк, поразговорил се с една от касиерките там и успял да се добере до малко информация за теб. Е, той не е трябвало да пита и тя не е трябвало да отговаря. Но касиерката си спомнила, че някъде около Деня на благодарността ти си попълнила чек за голяма сума. Според нея ставало въпрос за десет хилядарки.

Гледах го слисано.

— Искам да кажа, че всъщност не би трябвало да обвиняваш Лусеро. Той просто си върши работата. Но Патерсън знае какво да търси из твоите банкови сметки. Когато се изправиш пред специалното съдебно жури, той ще те притисне здравата.

Мълчах.

— Докторке — той се наведе напред и впери поглед в мен, — не смяташ ли, че трябва най-после да проговориш?

— Не.

Станах, отидох до камината и поотместих решетката, за да хвърля цигарата му вътре.

— Дявол да го вземе — тихо изрече той, — не искам да те изправят пред съда.

— Не бива да пия кафе и ти знаеш, че не бива да пиеш, но ми се ще да направя малко. Искаш ли горещ шоколад?

— Ще пийна малко кафе.

Станах да приготвя кафето. Мислите лениво бръмчаха в главата ми като пчелен кошер наесен. Гневът ми не можеше да избие на повърхността. Сварих кафе без кофеин, надявайки се, че Марино няма да усети разликата.

— Как е кръвното ти налягане? — попитах.

— Искаш ли да знаеш истината? Ако съм чайник, просто щях да свистя от всички страни.

— Не знам какво да правя с теб.

Той седна на пода пред камината. Буйният огън виеше в комина като вятъра, а отблясъците на пламъците танцуваха върху месинговите части на камината.

— Първо, ти изобщо не трябваше да си тук — продължих. — Не бих искала да си създаваш проблеми.

— Ей, да вървят по дяволите и съдът, и градската управа, и губернаторът, и всички останали — изведнъж избухна той.

— Марино, не можем да се предадем. Някой знае кой е този убиец. Говори ли с онзи офицер, който ни разведе из затвора? С Робъртс?

— Ъхъ. Стигнахме право до задънената улица.

— Е, и аз не се справих по-добре с твоята приятелка Хелън Граймс.

— Сигурно е било изключително удоволствие да разговаряш с нея.

— Знаеш ли, че тя вече не работи в пандиза?

— Тя никога не е работила в истинския смисъл на думата. Хелън Швабката е дяволски мързелива, раздвижва се само когато трябва да претърси някоя от гостенките на затвора. Тогава й се работи. Донахю я харесваше, но не ме питай защо. След като някой му видя сметката, нея я сложиха да дежури на кулата в Грийнсвил и тогава изведнъж взе да я боли коляното или нещо такова.