Жестоко и необичайно
- Автор: Корнуэлл Патриция
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иванка Савова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Жестоко и необичайно». Краткое содержание книги:
Хелън Граймс живееше край едно кално шосе на запад от ресторант „Норт Поул“, близо до оградата на някаква ферма. Къщата й приличаше на малък хамбар, в дворчето растяха няколко дървета, а саксиите на прозоречните первази бяха пълни с изсъхнали стебла от мушкато. На входа нямаше табелка с името на собственичката, но паркираният наблизо стар крайслер ми подсказа, че тя би трябвало да е тук.
Когато Хелън Граймс се появи на вратата, по изражението й разбрах, че въобще не си спомня коя съм. Носеше джинси и синя риза. Подпря ръце на забележителните си хълбоци и не мръдна от прага. Нито студът, нито името ми й направиха впечатление и едва когато й споменах за посещението си в затвора, нещо проблесна в малките й изпитателни очички.
— Кой ви каза къде живея? — Бузите й пламнаха и аз се запитах дали няма да ме удари.
— Вашият адрес е в съдебния регистър на окръг Гучланд — отвърнах.
— Нямате право да го издирвате. Ще ви хареса ли, ако аз изровя вашия домашен адрес?
— Ако вие имахте нужда от моята помощ, както аз имам нужда от вашата, нямаше да ви се сърдя, Хелън — рекох.
Забелязах, че косата й е влажна, а едното й ухо беше изцапано с черна боя.
— Човекът, за когото сте работили, е убит — продължих аз. — Една жена, която работеше при мен, също беше убита. Има и други. Сигурна съм, че сте в течение на онова, което става. Имаме причини да предполагаме, че човекът, който е извършил това, е затворник от Спринг Стрийт… Някой, който е бил освободен може би около времето, когато екзекутираха Рони Джо Уодел.
— Не знам нищо за никакъв освободен затворник. — Очите й обходиха празната улица зад гърба ми.
— Не знаете ли нещо за някой изчезнал затворник? Някой, който може би не е бил пуснат на свобода по законния ред? Струва ми се, че при вашата длъжност там вие сте имали възможност да следите кой влиза и кой излиза от затвора.
— Не съм чувала за никакъв изчезнал затворник.
— Защо не работите вече там? — попитах аз.
— По здравословни причини.
Някъде в дъното на помещението, което тя криеше с тялото си, се чу някакъв звук — като от затваряне на вратичка на бюфет.
Продължавах да се опитвам да измъкна нещо от нея.
— Спомняте ли си за посещението на майката на Рони Уодел в навечерието на екзекуцията му?
— Бях там, когато тя влезе.
— Сигурно сте претърсили дрехите й, както и всичко, което е носела със себе си. Така ли е?
— Да.
— Бих искала да разбера дали мисис Уодел тогава е донесла нещо на сина си. Разбирам, че правилникът не позволява да се внася нищо…
— Може да се получи разрешение. На нея й дадоха.
— Значи мисис Уодел е получила разрешение да занесе нещо на сина си?
— Хелън, цялата къща изстина заради тебе — прозвуча нежен глас зад гърба й.
Две напрегнати и проницателни сини очи надникнаха над месестото рамо на Хелън Граймс и се вторачиха в мен като пистолетни дула. Зърнах бледа буза и орлов нос, после всичко изчезна. Ключалката изщрака и вратата се затвори зад гърба на доскорошната затворническа надзирателка. Тя се наведе напред и впери поглед в мен. Повторих въпроса си.
— Тя наистина донесе нещо за Рони, не беше кой знае какво. Извиках директора, за да види дали може да й се издаде разрешение.
— Извикахте Франк Донахю?
Тя кимна.
— И той даде разрешение?
— Точно така, не беше му донесла кой знае какво.
— Хелън, какво беше то?
— Портретче на Христос, голямо колкото пощенска картичка, на гърба му беше написано нещо. Не си спомням точно какво. Нещо като „Ще бъда с теб в рая“, само че имаше грешка. Беше написано „фрая“ като една дума — обясни ми Хелън Граймс, без да се усмихне.
— И това ли беше? — попитах аз. — Това ли е искала да даде на сина си преди смъртта му?
— Вече ви казах. А сега трябва да се прибера вътре и не искам повече да идвате тук.
Хвана дръжката на вратата и в това време първите дъждовни капки бавно се плъзнаха от небето, оставяйки мокри петна с големината на петцентови монети върху циментовите стъпала.
По-късно същия ден Уесли пристигна у дома, носеше черно кожено яке и тъмносиньо кепе. На лицето му играеше лека усмивка.
— Какво става? — попитах, когато двамата се оттеглихме в кухнята. Така бяхме свикнали да разговаряме в нея, че той вече сядаше на един и същи стол.
— Не успяхме да пречупим Стивънс, но хубавичко го поразтърсихме. Онзи лабораторен анализ, който си му оставила подръка, добре му подейства. Има си причини да се страхува от анализа на зародишната тъкан.