Жестоко и необичайно
- Автор: Корнуэлл Патриция
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иванка Савова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Жестоко и необичайно». Краткое содержание книги:
Роуз мълчеше. Просто усещах колко е разстроена.
— Съжалявам, че трябваше да ти напомня за това — кротко казах аз.
Тя си пое дълбоко дъх.
— Кога сте изискали копие от лабораторния анализ?
— Това всъщност е направил доктор Райт, тъй като той извърши аутопсията. Сигурно има копие от анализа в офиса си в Норфък заедно със сведенията за целия случай.
— Да се обадя ли в Норфък и да ги помоля да ни изпратят и на нас едно копие?
— Не. Не мога да чакам и не искам никой да знае, че съм помолила за копие от анализа. Нека изглежда така, сякаш случайно имаме едно копие. Затова бих искала направо да говориш с Дона. Помоли я да приготви анализа и лично го вземи от нея.
— А после какво да правя?
— После го сложи в онази кутия, където слагаме всички, лабораторни анализи и доклади, за да ги разпределим после.
— Сигурна ли сте, че точно това трябва да направя?
— Абсолютно — отвърнах аз.
Затворих телефона и потърсих телефонния указател, вече се ровех в него, когато Луси влезе в кухнята. Беше боса и още носеше анцуга, с който бе спала. Занесено ми каза „добро утро“ и започна да рови в хладилника, докато аз проследих с пръст дълга колонка с имена. Имаше около четирийсет абонати на име Граймс, но нито една Хелън. Вярно е, че Марино бе нарекъл затворническата надзирателка Хелън Швабката. Но може би истинското й име въобще не беше Хелън. Забелязах, че при трима телефонни абонати собственото име бе отбелязано само с инициала X.
— Какво правиш? — попита ме Луси, която сложи чаша портокалов сок на масата и придърпа един стол.
— Опитвам се да открия някого — отвърнах и посегнах към телефонната слушалка.
Обадих се на всички Граймсовци, но нямах късмет.
— Може би тя е омъжена — предположи Луси.
— Малко е вероятно.
Обадих се на Телефонна информация и поисках да ми дадат телефонните номера на новия затвор в Грийнсвил.
— Защо смяташ, че не е омъжена?
— Интуиция. — Набрах един номер. — Бих искала да говоря с Хелън Граймс — казах на жената, която ми отговори.
— Някоя затворничка ли търсите?
— Не. Тя е надзирателка при вас.
— Почакайте, моля.
След малко мъжки глас промърмори:
— Уоткинс на телефона.
— Хелън Граймс, моля — рекох аз.
— Кой?
— Надзирателката Хелън Граймс.
— О, тя вече не работи тук.
— Бихте ли ми казали къде да я намеря, мистър Уоткинс? Много е важно.
— Почакайте. — Слушалката се удари в нещо дървено. Някъде в далечината се чуваше песен на Ранди Травис.
След малко онзи човек се върна до телефона.
— Не ни е позволено да даваме такава информация, госпожо.
— Добре, мистър Уоткинс. Ако ми кажете цялото си име, просто ще ви изпратя всичко това, за да й го предадете.
Последва пауза.
— Кое?
— Онова, което е поръчала. Обадих се, за да разбера дали иска да й пратим всичко по пощата, или да й го доставим на ръка.
— Каква поръчка? — Гласът му не звучеше много весело.
— Поръчала е няколко енциклопедии. Тук при мен има шест кашона и всеки тежи около девет килограма.
— Ами не бива да ги изпращате тук.
— Тогава какво ми предлагате да направя с тях, мистър Уоткинс? Тя вече е предплатила и ни е дала вашия адрес.
— О-о-о. Почакайте.
Чу се шумолене на хартия, после издрънчаха ключове.
— Вижте какво — бързо каза онзи. — Единственото, което мога да направя за вас, е да ви дам номер на пощенска кутия. Изпратете поръчката там. Не изпращайте нищо при мен.
Даде ми адреса на пощата и номера на пощенската кутия и побърза да затвори телефона. Пощенският клон, където Хелън получаваше кореспонденцията си, се намираше в окръг Гучланд. После се обадих на един познат пристав, който работеше в Гучландския съд. След един час той откри домашния адрес на Хелън в съдебния регистър, но там не бе записан телефонният й номер. В единайсет часа преди обед взех чантичката и палтото си и отидох в кабинета при Луси.
— Трябва да изляза за няколко часа — казах й аз.
— Ти излъга онзи човек, с когото говореше по телефона. — Не откъсваше очи от екрана на компютъра. — Не е необходимо да доставяш някакви си енциклопедии на когото и да било.
— Права си. Наистина излъгах.
— Значи понякога е добре да излъжеш, а друг път не е.
— Никога не е хубаво да лъжеш, Луси…
Оставих я да седи на моя стол, лампичките на модемите мигаха, а бюрото и подът наоколо бяха отрупани с компютърни разпечатки. Курсорът бързо-бързо подскачаше върху екрана. Щом се отдалечих достатъчно, пъхнах ругера в чантичката си. Макар че имах разрешение за скрито носене на оръжие, аз рядко се възползвах от него. Включих алармената инсталация, излязох от къщи през гаража и потеглих на запад, докато Кеъри Стрийт не ме изведе на Ривър Роуд. Небето бе мраморносиво. Всеки ден очаквах Николас Грюман да ми позвъни. Една бомба с часовников механизъм тихо цъкаше в документите, които му бях дала, и нямах особено желание да чуя какво ще ми каже той.