Пробуждането на демона
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Демонови войни #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пробуждането на демона». Краткое содержание книги:
Никой няма да остане незасегнат.
Две сирачета, изгубили всичко скъпо след нападение на гоблини в пограничните земи, и единственият останал праведен монах повеждат битка, разкъсвани между отчаянието и съдбата си, не само за собственото си оцеляване, но и за бъдещето на всички хора и елфи.
А на един далечен остров от небето се изсипва дъжд от разноцветни магически камъни, криещи в себе си неподозирана мощ — ключът към победата на доброто… или на злото. Молете се те да не попаднат в погрешни ръце!
— Достатъчно! — изплющя гласът на абата, чието недоволство от случилото се бе повече от явно. — Как върви работата?
— Описът е почти завършен — увери го Сихертън. — Готови сме за пристигането на търговците.
— Ами аметистът?
— Така и не можахме да разберем за какво служи — отвърна Сихертън. Авелин… брат Авелин — поправи се той, като се изсмя подигравателно, — е убеден, че в него се крие огромна магическа сила, ала как да я отключим и за какво да я използваме, не знаем.
— Глупаво би било да го продадем — намеси се Йойона.
— Така е — съгласи се Маркварт. — Не можем да му вземем добри пари, ако не знаем за какво служи.
— Мнозина търговци биха платили пребогато именно заради тази загадка — възрази Сихертън.
Авелин не можеше да повярва на ушите си. Та те се канеха да продадат свещените камъни! Затова ли бяха дали живота си Тагрейн и Пелимар, затова ли умряха моряците от „Бягащия с вятъра“, затова ли погина Дансали! Мисълта как някой търговец-безбожник използва камъните, за да забавлява шепа полупияни, преситени богаташи, или дори за още по-черни цели, го рани право в сърцето. Духът му излетя от стаята, неспособен да понесе и секунда повече от това светотатство.
Беше се запътил обратно към тялото си, когато изведнъж се закова на място, осъзнал, че времето му е преброено. Липсата на хематита можеше да бъде открита всеки момент, а дори и преди кражбата, бъдещето му висеше на косъм.
Какво трябваше да стори? И нима трябваше да търпи тази лудост, това ужасяващо похулване на Бога?
В този миг отец Сихертън излезе от абатските покои и се насочи към Залата с камъните, а тропотът на ботушите му отекваше из празния коридор. Отива да провери щетите от злополуката, досети се Авелин, да прегледа списъците на преподредените камъни.
Тласкан от притискащата го неотложност, духът на младия послушник се спусна след отдалечаващия се наставник.
Болката, която го прониза, когато нахлу в чуждото тяло, беше изпепеляваща, по-ужасяваща от всичко, което бе изпитвал някога. Мислите му се смесиха с тези на Сихертън, духовете им се вкопчиха в схватка, борейки се за надмощие. Въпреки че Авелин бе успял да хване жертвата си неподготвена, битката пак беше титанична. Да се опиташ да завладееш чуждо тяло, каза си Авелин, бе като да се изправиш срещу могъщ противник на собствения му терен.
Ако в това време някой бе минал оттам, с изумление би видял как Сихертън, с разтърсвано от конвулсии тяло, се хвърля срещу стените, дерейки изкривеното си от мъчението лице.
После Авелин отново усети духа си прикован към земята, хванат в клетката на физическо тяло, макар и не неговото собствено. Чувстваше, че духът на Сихертън все още е наблизо, заключен в някакво измерение, което той не разбираше, докато тялото му се подчиняваше на заповедите на завзелия го Авелинов дух!
Без да губи нито миг, младият послушник се втурна към Залата с камъните и нахлу вътре, спирайки яростен поглед върху двамата пазачи и Куинтал.
— Ти остани — обърна се мнимият Сихертън към един от стражите. — А ти, — обърна се след това към Куинтал, — ти ще трябва да почакаш, докато решим как точно да те накажем.
— Да ме накажете? — повтори Куинтал, останал без дъх — та нали вече му бяха казали, че последствия няма да има; пък и наистина, подобни злополуки бяха нещо съвсем обичайно, когато двамата с Авелин работеха над новите камъни — миналата седмица например, Авелин неволно беше стопил крака на една маса, докато разучаваше голям рубин, примесен с карналитови частици. — Авелин изобщо не…
— Връщай се в килията си и започвай да се молиш! — остро нареди „Сихертън“.
— Слушам, учителю — покорно сведе глава Куинтал и излезе от Залата.
— Ти също — обърна се Авелин към втория пазач, — махай се оттук.
Щом остана сам с първия страж, Авелин се зае да събира камъни: взе големия аметист, пръчка графит, малък, но могъщ рубин, тюркоаз и кехлибар, целестин и тигрова лапа, хризоберил, малко гипс и малахит, парче хризотил и тежък къс магнетит. Всичко това младият послушник пъхна в една голяма торба, добави и кесийка ситни карналити (единствените камъни, чиято магия можеше да се използва само веднъж), след което отиде в другия край на стаята и прибра един ценен смарагд, който не беше надарен с магия, а им служеше като пример с начина, по който бе шлифован. Когато свърши, нареди на пазача да го последва колкото се може по-бързо, тъй като контролът над хематита изпиваше силите му, а духът на Сихертън, усещаше той, беше някъде наблизо, търсейки начин да си върне тялото.
Щом стигнаха усамотената килия, в която беше тялото му, Авелин отпрати двамата стражи, пазещи на вратата, и влезе вътре. Тялото му си беше там, напълно неподвижно, с пръсти, здраво сключени около хематита. Мнимият Сихертън отиде до него и взе камъка от ръката му, после заповяда на пазача да нарами безчувственото тяло и да дойде с него.