Диамантената колесница
- Автор: Акунин Борис Чхартишвили
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Райчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Диамантената колесница». Краткое содержание книги:
Но дори Фандорин не може да предположи кой е противникът му — и как преследването ще го върне назад в годините, към времето, когато като млад дипломат се озовава В Япония.
Там, в страната на изгряващото слънце, младият Фандорин опознава един нов, непознат, но странно привлекателен свят. Япония става сцена на драматичния му сблъсък с мистериозната общност на нинджите, с амбициите и кроежите на японски аристократи, и на неговата съдбовна любов със загадъчната красавица О-Юми; любов, която бележи живота му и трагичната развръзка на едно дълго разследване.
— Не, факти нямам. Имам предположения. Ако те представляват ценност за вас, с ваше позволение бих…
— Ама говорете де, д-дявол да ви вземе! Не го усуквайте! — избухна най-сетне и Фандорин и тутакси съжали за държането си.
Устните на непоносимия японец трепнаха в едва забележима усмивка, която казваше: знаех си, че и ти си същата стока, само се преструваш на възпитан човек.
— Говоря. Не усуквам — последва учтиво кимване. — Трите неизвестни лица са излезли от годауна без оръжие. Това според скромното ми мнение означава две неща. Първо, те възнамеряват да се върнат там. Второ, отнякъде им е станало известно, че министър Окубо вече има сериозна охрана, и са се отказали от своя план. Или са решили да изчакат. Раздразнителността на господин министъра и нежеланието му да търпи телохранители са добре известни.
— Вярвам, че сте поставили годауна под наблюдение?
— Изключително строго и внимателно. Изпратиха ми на помощ от Токио най-добрите специалисти. Щом сацумците се появят, ще бъда незабавно уведомен и ще можем да извършим ареста. Разбира се, ако последва нареждане от господин вицеконсула.
Последното изречение бе изречено с такава учтивост, че Фандорин стисна зъби — толкова му заприлича на подигравка.
— Б-благодаря ви. Но очевидно вече сте взели решение без мен.
— Решението взехме. Но би било неучтиво да извършим ареста без вас. Разбира се, без вас също, господин сержант — нов подигравателно-вежлив поклон.
— Да бе — свирепо се озъби сержантът. — Само това липсва, туземната полиция да си развява коня на границата на Сетълмента. Едно ще ви кажа, момчета. Целият ви план е лайняна работа. Трябва спешно да се изстреляме към годауна, да завардим там и да ги заковем тия келеши, щом цъфнат. Докато са безоръжни и не са докопали сабите си.
— С цялото ми уважение към вашите възгледи, мистър Локстън, тия хора не можем да ги заковем, докато са невъоръжени и не са докопали сабите си.
— И откъде-накъде?
— Оттам, че Япония не е Америка. При нас се изискват доказателства за престъплението. Не разполагаме с никакви улики срещу сацумците. Трябва да ги арестуваме с оръжие в ръце.
— Асагава-сан е прав — принуди се да признае Фандорин.
— Ръсти, вие сте нов тук, нищо не разбирате! Тия тримата, ако са наистина опитни хитокири, главорези демек — та те ще разпарчосат сума народ на ситна дреб!
— Или, което е още по-сигурно, ще се самоубият и разследването ще опре в задънена улица — вметна докторът. — Не, инспекторе, вашият план категорично не е добър.
Асагава ги остави да изпуснат парата, после рече:
— Няма да се случи нито едното, нито другото. Ако господата не възразяват да се преместим в моя участък, бих могъл да ви покажа как възнамеряваме да проведем операцията. Пък и участъкът е само на пет минути пеша от квартал Фукушима.
Кейсацу-шо, японският полицейски участък, хич не приличаше на кантората на сержант Локстън. Бастионът на правото и реда в Сетълмента правеше солидно впечатление: масивна врата с медна табела, тухлени стени, железен покрив, стоманени решетки по прозорците на килиите — с една дума, бастион. Докато ведомството на Асагава се разполагаше в схлупена дъсчена къщичка с керемиден покрив и приличаше на голяма плевня или обор. Е, пред входа дежуреше часовой със спретната униформа и лъснати ботушки, но тоя японски стражар бе толкова миниатюрен на ръст, пък и с очилца, че Локстън само изсумтя, докато минаваше покрай него.
Вътре нещата изглеждаха още по-странно.
В общинската полиция служителите се движеха по коридора тежко, едва ли не сънливо, докато тук всички търчаха като хлебарки, поривисто се кланяха един на друг при среща, отсечено се здрависваха с началника. Непрестанно се отваряха и затваряха врати. Ераст Петрович надзърна в една стаичка и видя ред писалища, на всяко — по един дребничък чиновник, и всички бързо-бързо редят на хартия черни знаци с четчици.
— Това е отделът за регистрации — поясни Асагава. — Смята се за най-важната част от полицейската работа. Когато властта знае кой къде живее и с какво се занимава, престъпленията намаляват.
От другия край на коридора се носеше звънко тракане, сякаш тълпи от палави дечурлига в самозабрава удряха с пръчки по дъски. Ераст Петрович приближи и благодарение на високия си ръст надникна през прозорчето, разположено над вратата.
Двайсетина души с черни ватени дрехи и с телени маски на лицата се млатеха на поразия с бамбукови сопи.
— Упражняват фехтовка. Задължителна е за всички. Но ние не сме за тук, а за стрелбището.
Инспекторът свърна и изведе гостите в дворче, което изненада Фандорин със своята чистота и подреденост. Особено му хареса миниатюрното езерце, обрасло с водна леща, в което величествено кръжеше яркочервен шаран.