Катрин Панкол - 2. Бавният валс на костенурките
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Катрин Панкол - 2. Бавният валс на костенурките». Краткое содержание книги:
На вратата отново се почука.
- Един момент! - викна тя, без да изпуска от очи потрепващата повърхност на напитката.
- Спокойно, аз съм! - чу се глас зад вратата; беше Марсел.
Марсел? Какво прави тук в ранни зори?
- Проблем ли има? Да не си забравил ключовете от кабинета си?
- Имам да ти казвам нещо!
- Идвам - отвърна Жинет, - само минутка.
Тя наля от водата, премести чайника, взе кърпата и си избърса ръцете.
- Да те предупредя, още съм по пеньоар! - заяви тя, преди да отвори.
- Не ми дреме! Дори да си по прашки, няма да забележа!
Жинет отвори, Марсел влезе, подпрял Младши на корема си.
- Ехе, на това му се казва специален гост! Даже двама специални гости, двама Гробз, чакащи на изтривалката! - възкликна Жинет и покани с жест Марсел да заповяда.
- Ох, мила моя Жинет! - измърмори Марсел. - Случи ни се нещо ужасно... Сякаш ни цапнаха с мокър парцал! Изневиделица!
- Защо не започнеш отначало? Иначе нищо няма да разбера!
Марсел седна, извади Младши от кенгуруто, настани го на коленете си, взе залче хляб и го пъхна в устата му.
- Хайде, младежо, чеши си зъбите, докато говоря с Жинет...
- На колко стана този сладур?
- Скоро ще е на годинка!
- Виж ти, изглежда много по-голям! Какъв здравеняк! Ама защо го носиш в службата?
- Ох, не е за приказване! Хич не е за приказване!
Клатеше глава, съсипан. Небръснат, реверът на сакото му украсен с мазно петно.
- Напротив, искам да ми разкажеш.
Той започна унило, забил очи в пода:
- Спомняш ли си колко бях щастлив последния път, когато вечеряхме у вас с Жозиан?
- Беше преди Коледа. Направо ни разби от шеги. Заболяха ни стомасите от смях!
- Ликувах, щях да се пръсна от радост, бях се побъркал от щастие! Сутрин, идвайки на работа, карах Рьоне да ме ухапе по ухото, за да се убедя, че е истина.
- Искаше да сложиш бебешко столче в кабинета си, за да се учи хлапето на занаят!
- Хубаво време беше, бяхме щастливи. А сега...
- Сега ви забравихме очите. Превърнали сте се на призраци!
Той разпери безпомощно ръце. Затвори очи. Въздъхна. Бебето
се люшна, той успя за го хване и с двете си силни ръце, осеяни с ри-жави косми започна да го мачка. Забиваше пръсти в закръгленото коремче на Младши, който безропотно се оставяше да го тормози, но по болезнената усмивка личеше, че не му е особено приятно.
- Престани, Марсел, това е детето ти, не е направено от пластилин!
Марсел леко намали натиска. Младши въздъхна с облекчение и протегна ръка към Жинет, за да й благодари за намесата.
- Видя ли? - провикна се Жинет смаяна.
- Зная, той е гений.Само дето скоро ще стане нещастно сираче.
- За Жозиан ли говориш? Да не е болна?
- Най-страшната болест, черна меланхолия. А срещу това, ми-личка, лек няма!
- Я се стегни! - скара му се Жинет. - Нормално е след раждането, ще се съвземе. Случва се на всички жени! Ще се оправи!
- По-лошо е! Много по-лошо! - наведе се към нея и пошушна: -Къде е Рьоне?
- Облича се. Защо?
- Защото ще ги доверя страшна тайна. И дума не може да става да я споделиш с него.
- Да скрия нещо от Рьоне? - възмути се Жинет. - Невъзможно! Пази си тайната, аз ще си пазя мъжа!
Марсел се вкисна. Притисна Младши към гърдите си и пак го замачка.
Жинет издърпа детето от ръцете му.
- Дай ми го, ще вземеш да го изкормиш!
Марсел подпря лакти на масата.
- Сили не ми останаха вече! Не издържам! Бяхме толкова щастливи! Толкова щастливи!
Той се въртеше, не можеше място да си намери, прокарваше ръка по главата си, хапеше юмрук. Столът жално скърцаше от тежестта му. Жинет сновеше напред-назад в кухнята, полюшваше Младши на рамо. Отдавна не беше гушкала бебе и много се развълнува. Нежността към Младши се пренесе върху Марсел, добряка Марсел, който си хапеше кокалчетата и се потеше обилно.
- Ама ти си болен, честна дума! - провикна се Жинет, защото беше станал червен като божур.
- Това е от притеснение, но Жозиан... Само да я видиш! Бяла като платно! Привидение! Най-накрая ще се възнесе на небето -той съвсем се срина и се разрида. - Не мога вече да издържам, скапах се тотално. Бродя из апартамента като стар елен с износени рога. Реве ми се, смазан съм, провиснал съм като прани гащи. Вече не зная какво подписвам, не зная си името, сън не ме лови, залък не хапвам, изцеден съм напълно. От мен се носи воня на нещастие. Защото нещастието нахлу в нашия дом! - той се подпря на лакти и нададе вой.