Катрин Панкол - 2. Бавният валс на костенурките
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Катрин Панкол - 2. Бавният валс на костенурките». Краткое содержание книги:
- Най-страшното беше с мъжа ми... Всъщност казвам „мъжа ми“, но така и не сме подписали официално. Той удряше всичко, което му се опъваше. Най-вече мен. Изби ми два зъба. Упорито се трудих, за да си направя нови. Той постоянно беше готов да избухне. Един ден претрепа полицай, който му поиска документите. Отнесе шест години строг режим. Бях бременна с Лео. Много бях до-волна, че го тикнаха в затвора. Скоро ще излезе, няма да му хрумне да ме търси тук. Богаташките квартали го притесняват. Казва, че бъкали от ченгета...
- Децата не говорят ли за него, не им ли липсва таткото?
Тя отново цъкна с език, този път да изрази презрението си.
- Почти не го познават и толкова по-добре. Като ме питат къде е, какво работи, им казвам, че е изследовател, че пътува, че е на Северния полюс, на Южния полюс, из Андите, съчинявам пътешествия по места с орли, мечки, пингвини. В деня, когато ще го видят, ако този прокълнат ден наистина дойде, ще е най-добре да се появи с каска и с брада!
Беше заваляло и Жозефин включи чистачките, забърсваше запотеното стъкло с ръка.
- Госпожо Кортес, искам да ви благодаря. Благодаря ви истински. Страхотно съм развълнувана от това, което правите за мен. От дъното на душата си. - Тя прибра под кърпата кичур, който се беше изплъзнал навън. - Нали няма да издадете на хората от кооперацията, че вие сте накупили всичко това?
- Не, но така или иначе не сте длъжна да давате обяснения на когото и да било!
- На следващото събрание на съкооператорите може да съобщите на всеослушание, че съм спечелила на лотарията! Няма да се учудят, щото от лотарията трябва да печелят само бедняците, богаташите нямат право!
Те минаха покрай супермаркета, в който пазаруваше Жозефин, когато живееше в Курбвоа. Ифижени попита дали може да спрат. Трябвало да купи почистващ препарат тоалетно пате и метла. Наредиха се на касата с двете препълнени колички. Касиерката ги попита дали имат карта за редовни клиенти. Жозефин извади своята и се възползва, за да плати покупките на Ифижени, която страхотно се напуши:
- А, не! Стига вече, госпожо Кортес! Накрая ще вземем да се изпокараме!
- Така ще събера повече точки!
- Бас ловя, че никога не ползвате събраните точки!
- Никога - призна Жозефин.
- Следващия път ще дойда с вас и ще ги използвате! Ще направите малко икономии.
- Аха - дяволито отвърна Жозефин. - Значи ще има следващ път. Не сте чак толкова сърдита...
- Съм, обаче съм слабохарактерна!
Те се затичаха под поройния дъжд, но внимаваха да не съборят нещо от количките.
Жозефин остави Ифижени пред входа и на път за паркинга взе да се моли всичко да мине гладко, да не попадне на някой злонамерен тип. Откакто бе нападната, се страхуваше да остане сама на паркинга.
Жинет правеше сутрешното кафе, когато на вратата се почука. Тя спря за момент, поколеба се дали да прекъсне заниманието си, но реши, че кафето не може да чака, и остави загадъчния посетител пред вратата. Рьоне щеше да си развали настроението за целия ден, ако кафето не е хубаво. Той не отваряше уста, преди да е изпил две големи чаши и нагънал две филии от прясната франзела, която синът на хлебарката оставяше пред вратата им на път за училище. Жинет му даваше по някоя дребна монета.
„Спомняш ли си колко струваше франзелата, когато се нанесохме тука - негодуваше Рьоне. - Един франк. А днес евро и десет! Като прибавим бакшиша на хлапака, излиза, че ядем най-скъпия хляб на света!“
В дните, когато децата не ходеха на училище, тя си намяташе палтото върху нощницата и се нареждаше на опашка в хлебарницата. Рьоне беше нейният мъж. Мъжът от плът и кръв, когото и досега желаеше. Беше двайсетгодишна, когато го срещна. Тя бе една от беквокалистките на певицата Патрисия Карли, а той сценичен работник, назначен да сглобява и разглобява декорите. Широкоплещест и тънък в кръста, плешив като билярдна топка, не беше от приказливите, но очите му рецитираха и „Илиадата“, и „Одисеята“. Винаги готов да се развика, но и да се усмихне, той притежаваше непоклатимото спокойствие, присъщо на хората, които по рождение знаят какво искат и какво представляват. Една вечер я хвана през кръста и повече не я пусна. След трийсет години брак тя все още се разтреперваше всеки път, когато той я докоснеше. Само щастие й носеше нейният Рьоне! В хоризон-тално положение наблягаше на насладата, във вертикално - на уважението. Нежен, внимателен, груб, все качества, които й допадаха. Минаха почти трийсет години, откакто живееха в малкото жилище над склада, което Марсел им беше предоставил безплатно в деня, в който беше наел Рьоне на работа като... „какъв, ще видим по-нататък“. То се видя: повече не отвориха дума за това, но Марсел редовно му вдигаше заплатата според отговорностите, с които го товареше, така както се вдигаше и цената на франзелата. Тук бяха израснали децата им: Джони, Еди, Силви. След като по-отраснаха, Марсел взе и Жинет на работа в склада. Тя отговаряше за приемането и предаването на стоката. И без да ги брои, годините неусетно се изнизаха.