Электронная книга - «Огненият орден». Краткое содержание книги:
— Не е толкова опасно, колкото си мислехме — каза с леко разочарование Алиса малко по-късно.
Пейзажите се сменяха и сменяха, но нищо друго не се случваше. Признавам, че ми омръзна да бъда постоянно напрегнат и си позволих леко да се отпусна:
— Да, някак си…
Не можах да довърша изречението. Входната врата се отвори с трясък сякаш от удар с крак, което по принцип си беше невъзможно, нали се отваряше навън. Едновременно с това Алиса ни прикри с Въздушен щит, подготвяйки се за опасни изненади. И те не закъсняха.
— Няма никой — казах тихо, предпазливо наблюдавайки входното отверстие, през което се виждаха рядка горичка и силуети на старинни къщи.
Покривът на „къщата“ стърчеше от стените повече от метър, което изглеждаше изненадващо естетично, особено в светлината на пълната луна.
— Това очевидно не е нашия двор — Алиса направи крачка напред. — Да разгледаме?
— Какво правиш? — сграбчих я за ръкава. — Ами ако вратата се затвори и не можем да се върнем? Кой го знае що за свят е този.
Алиса погледна многозначително към ръката ми:
— Е, остави ме тогава поне вратата да затворя.
— Нека аз — казах бързо и пристъпих към вратата.
За щастие, нищо не ми попречи да затворя вратата — от тъмното не изскочи чудовище, а и други изненади също нямаше. Обърнах се към Алиса, канейки се да й предложа да пийне малко као, когато неочаквано вратата ме удари по задника и аз се търколих на пода.
— Пази се! — със закъснение извика Алиса.
Претърколих се настрани, едва успявайки да избягна летящия към мен нож. Направих Въздушен щит и се обърнах да видя неочаквания гост. Мъжът с доста едро телосложение, целият в черно, с прикрито от кърпа лице и с огромен меч на гърба си, се движеше изключително пъргаво за габаритите си. Имах предвид, че беше доста пълничък, да не кажа дебел, но това изобщо не му пречеше да мята ножове със скорост, категорично превъзхождаща моята реакция. Ако не беше магическата защита, вече щях да изглеждам като таралеж.
Алиса метна към дебелака Огнена птица. Мъжът нямаше време за кой знае каква реакция и просто покри лицето си с ръка, но въпреки моите очаквания дори дрехите му не се запалиха. Заклинанието се пръсна на хиляди искри и изчезна, без да причини никаква вреда на госта ни.
— Ох, дракон да го вземе — изругах тихо и бързо започнах да сплитам Ледени игли.
Дори гостът ни да имаше някаква защита от магии, заклинанието най-малко щеше да му нанесе физически поражения.
Междувременно Алиса отново се опита да атакува дебелия с няколко огнени заклинания, но той лесно ги отби с ръка. След това стана нещо още по-невероятно — мъжът светкавично посегна зад гърба си, сграбчи огромния меч и удари с него по Въздушния щит. Заклинанието, способно да издържи атака на таран, се пръсна като тънко стъкло.
Алиса измъкна някъде изпод ливреята си неголям нож и се приготви да посрещне нападателя, но дебелакът неочаквано скочи към мен, явно приемайки ме за по-лесна мишена. Съвсем навреме завърших Ледените игли и бързо ги метнах в лицето му. Една част нападателят отби с меча, но другите все пак достигнаха целта си и кърпата на лицето му веднага се напои с кръв. За съжаление това не ме спаси, въпреки че ми позволи да се изплъзна от първия удар на меча. Паднал на пода, вече нямах възможност да избягна надвесеното над мен острие, но за щастие на помощ се притече Алиса. Странният, леко извит нож пое удара на меча и в следващия момент пред мен се разрази мълниеносна схватка между майстори. Не успявах да видя добре всички удари, но веднага разбрах, че са приблизително равностойни. Макар че за да се противопоставиш с нож на такъв меч си трябваха малко повече умения. От друга страна, да въртиш с такава скорост огромния меч също не беше просто.
Не посмях да се намеся в борбата, страхувайки се да не нараня Алиса. Твърде бързо се движеха, постоянно променяха позициите си в пространството, приклякаха и подскачаха до тавана. За мое облекчение всичко приключи с безапелационна победа на вампирката — тя изби меча от ръцете на дебелака и го хвърли през цялата стая. Аз само това чаках и веднага го ударих с Ледени игли.
— Пъргаво копеле — уморено каза Алиса и се отпусна на колене.
Ножът с глухо тупване падна на пода до нея, а някъде под краката й изхрущя счупената „пелена“.
— И секунди нямаше да издържа, ако не беше ти — отдъхнах си аз.
Бързо се спуснах и внимателно затворих входната врата, зад която все още се виждаше непознатият свят, и за всеки случай обвих дебелака с Въздушни окови. Съдейки по равномерно повдигащото се шкембе, той все още беше жив и като нищо можеше да скочи във всеки един момент — кой го знае колко бързо се регенерираше.