Последна саможертва

от време на време нещо достигаше до нея. Скандирането на

името ѝ. Викове за завръщането на дракона, който бе символ

на рода Драгомир. Това е реално, не спираше да си повтаря

тя. Това е реално.

Пазителите я преведоха умело през масите и я поведоха

през земите на кралския двор към нейната сграда. Разделиха

се с нея чак след като се увериха, че е в безопасност, и тя лю-

безно им благодари за помощта. Когато двамата с Кристиан се

озоваха най-после в стаята ѝ, Лиса се отпусна на леглото, все

още замаяна от преживяното.

– О, Господи! – промълви. – Това беше лудост.

Кристиан се усмихна.

– Коя част? Групата по възторженото посрещане? Или са-

мият изпит? Изглеждаш така, сякаш току-що... ами, не съм си-

гурен какво си направила току-що.

Лиса се огледа набързо. Докато пътуваха обратно към крал-

ския двор, ѝ бяха дали кърпи, но дрехите ѝ все още бяха влажни

и измачкани. Обувките и дънките ѝ бяха целите оплескани с кал

и дори не ѝ се мислеше в какво състояние е косата ѝ.

– Да, ние...

Думите заседнаха на езика ѝ и не защото внезапно бе ре-

шила да не му разказва.

 255 

р и ш е л м и й д

– Не мога да го кажа – прошепна. – Наистина действа. Ма-

гията не ми позволява.

– Каква магия? – учуди се той.

Лиса нави ръкава си и повдигна превръзката, за да му по-

каже малката татуирана точка върху ръката си.

– Това е магия на внушението, възпира ни да говорим за

изпита. Като тази, която имат алхимиците.

– Леле! – подсвирна Кристиан, искрено впечатлен. – Нико-

га не съм вярвал, че наистина действа.

– Предполагам, че аз също. Наистина е странно. Искам да

говоря за това, но просто... не мога.

– Всичко е наред – успокои я Кристиан и отметна мокър

кичур коса от челото ѝ. – Ти взе изпита. Само това има значе-

ние. Съсредоточи се върху тази мисъл.

– Единственото, върху което искам да се съсредоточа в

момента, е един душ, което е донякъде странно, като се има

предвид колко съм мокра. – Но не помръдна, а вместо това се

вторачи в отсрещната стена.

– Хей – нежно я повика Кристиан. – Какво не е наред? Да

не би тълпата да те уплаши?

Лиса се извърна към него.

– Не, тъкмо в това е цялата работа. Искам да кажа, те бяха

доста страшни. Но аз осъзнах... не зная. Осъзнах, че съм част

от важен процес, който се случва, откакто...

– Свят светува? – подразни я Кристиан, цитирайки тъпото

изказване на Нейтан.

– Почти – отвърна тя и се усмихна леко, но усмивката ѝ

бързо помръкна. – Това надхвърля традициите, Кристиан. Из-

борите са сърцевината на нашето общество. Дълбоко вкоре-

нени. Ние можем да си говорим за промяна на законите за

възрастта или каквото и да е, но това е древно. И всеобхватно.

Онези хора там, те не всички са американци. Дошли са от раз-

лични страни. Понякога забравям, че независимо че дворът се

намира тук, той управлява всички морои. Това, което става