Тайната на мъртвите
- Автор: Харпер Том
- Язык: болгарский
- Переводчик: Асен Георгиев
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Тайната на мъртвите». Краткое содержание книги:
В една вила на черногорското крайбрежие Аби Кормак става свидетел на бруталното убийство на нейния любовник, дипломата Майкъл Ласкарис. Последното, което помни, е насоченият срещу нея пистолет.
Докато Аби се опитва да сглоби последните няколко месеца от живота на Майкъл, за да стигне до истината, тя бързо установява, че всъщност изобщо не го е познавала. Наяве излизат опасни познанства с престъпни лица от миналото и загадъчни следи.
Какво свързва златната огърлица с християнски монограм, подарена й от Майкъл, с ръкопис от IV век, намерен до двореца на Константин Велики, и новооткрит надпис в римските катакомби?
В хода на проучванията й става ясно, че някой иска да опази тайна, съществувала от векове. И че този някой няма да се спре пред нищо…
— Виждаш връзка там, където не съществува.
— Така ли? Докато проучваше архивите за своята история, Александър се е ровил надълбоко. В тази кутия за документи имаше достатъчно скандални материали. Някои се отнасяха за Евсевий.
— Той никога не ми позволи да видя какво има вътре.
Пристъпвам към него.
— Ти беше в библиотеката с Александър — вероятно си последният човек, който го е видял жив. След това те намерих в претършуваното му жилище да ровиш из документите му. Ти донесе посланието от роба на Симах за срещата, на която да предаде кутията. И беше там, за да се погрижиш да бъде заловен.
Не е уплашен — признавам му това. Гледа ме така, сякаш съм луд: сякаш единственият човек, когото осъждам, като продължавам, съм аз самият.
— Документите бяха у Симах — припомня ми той.
— През цялото време си шпионирал за Евсевий. Когато той е осъзнал какво знае Александър, те е накарал да го убиеш в библиотеката. Използвал си бюста на Хиерокъл, за да изглежда, че Симах го е направил, и когато това се оказа недостатъчно, дал си на неговия роб кутията с документи и си организирал срещата, за да го натопиш. А когато и това не свърши работа, влязъл си с взлом в къщата му и си направил убийството му да изглежда като самоубийство.
На лицето му има странно изражение, но това не е страх, дори не и гняв. Той е неестествено спокоен. Имам чувството, че ме съжалява.
— Аз имах ключ от апартамента на Александър — посочва. — Ако, както ти твърдиш, Евсевий е искал да го отърва от Александър, защо да го извършвам на обществено място, и то така кърваво? Защо да хвърлям толкова труд да намеря изкупителна жертва? Защо просто не съм влязъл някоя нощ в стаята му, за да го убия? Особено ако съм толкова вещ в симулирането на самоубийство?
Това трябва да се признае на християните — знаят как да спорят. Винаги ли беше такъв? Сега изглежда различен: по-силен, по-уверен. Спомням си първия път, когато го видях — пламтеше от гняв, хвърляше искри при всяко смушкване. Сега стоманата беше закалена.
Вече не зная какво да мисля. Отговорите му са толкова нагласени, че не е трудно да повярваш, че са предварително подготвени. А може би историята, която се опитвам да изтъка, е толкова неубедителна, че му е лесно да пробива дупки в нея.
А съществува и въпросът на Порфирий. Защо да се привлича внимание към Симах с неговото убийство? Защо старецът да не бъде просто оставен да замине в изгнание?
Обзема ме голяма умора. Чувствам немощ, олюлявам се. Симеон ме хваща за ръката и се опитва да ме съпроводи до една пейка, но аз го отблъсквам. Той отстъпва с блеснали очи.
— Август знае, че християнин не би могъл да го направи. Затова поиска ти да разследваш. Той знае, че някой от твоята вяра го е сторил.
Остър гняв прорязва замайването ми.
— Писна ми да ми разправят, че християнин не би могъл да го направи. Единственото, което правите, е да се борите един срещу друг.
— Ти не знаеш нищо за християните.
— Помниш ли събора в Никея?
Той вдига рамене.
— Тогава съм бил на дванайсет.
— Аз бях там. Двеста и петдесет епископи, събрани накуп, и единственото, което можеха да правят, бе да се карат.
— Разбира се, че са се карали. Ние се караме през цялото време, не можем да спрем. Но го правим само защото това е от голямо значение за нас.
Засмивам се и най-сетне нещо го разгневява. Два пъти започва изречение, спира, успокоява се и опитва отново.
— Обичал ли си някога?
Това е последното нещо, което очаквах да каже, и едва не го удрям от изненада. Обаче той не се опитва да бъде жесток. Лицето му е открито: попитал е честно, опитвайки се да стигне до общия корен, който имаме. На неговата възраст не може да си представи, че е възможно да живееш без страст.
Какво да кажа? Да му разкажа ли за жените, които съм имал? Че се ожених късно, несполучливо и за кратко, когато стана ясно, че никога няма да вляза чрез женитба в императорското семейство? Не за това пита. Откровеният отговор е: да, обичал съм. И виж какво направи любовта от мен.
— Обичал съм.
Той кимва доволен.
— Когато обичаш някого, искаш да знаеш всяка подробност от неговия живот. Искаш да научиш всяка мисъл, всяко чувство, защото колкото повече знаеш, толкова повече го обичаш.
Не разбирам.