Тайната на мъртвите
- Автор: Харпер Том
- Язык: болгарский
- Переводчик: Асен Георгиев
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Тайната на мъртвите». Краткое содержание книги:
В една вила на черногорското крайбрежие Аби Кормак става свидетел на бруталното убийство на нейния любовник, дипломата Майкъл Ласкарис. Последното, което помни, е насоченият срещу нея пистолет.
Докато Аби се опитва да сглоби последните няколко месеца от живота на Майкъл, за да стигне до истината, тя бързо установява, че всъщност изобщо не го е познавала. Наяве излизат опасни познанства с престъпни лица от миналото и загадъчни следи.
Какво свързва златната огърлица с християнски монограм, подарена й от Майкъл, с ръкопис от IV век, намерен до двореца на Константин Велики, и новооткрит надпис в римските катакомби?
В хода на проучванията й става ясно, че някой иска да опази тайна, съществувала от векове. И че този някой няма да се спре пред нищо…
Друг свещеник е застанал при черковната врата и поздравява хората, които влизат. Вижда ме да приближавам и ме дарява с топла усмивка.
— Мир вам.
Единственото, за което мога да мисля, е свлеклият се край езерцето с рибките Симах.
— Искам да видя Евсевий.
Усмивката не се поколебава.
— Тази сутрин епископът пое обратно за дома си в Никомидия. Работата му тук приключи.
— Разбира се.
— Братко, изглеждаш уморен. Ще влезеш ли да разделиш залък хляб с нас?
Продължава да се усмихва, още е внимателен.
— Вярно ли е — питам го аз, — че пиете кръв като част от ритуала ви?
— Споделяме кръвта на Христос.
— Надявам се да се удавите в нея.
Изчаквам само толкова, колкото да се насладя на изражението му, след това се завъртам на пети и си тръгвам. Почти съм прекосил половината от двора, когато чувам някой да ме вика по име.
— Гай Валерий!
Това е Симеон — дяконът — който бърза през двора. Изглежда добре отпочинал, зарадван да ме види. Няма вид на човек, който е убил някого снощи.
— Имах намерение да те намеря — казва той.
— Мога да кажа същото.
— Бих искал да получа книгите на Александър. Някой трябва да довърши неговата история.
Хрониконът — истинският компендиум на цялата световна история, осветяващ посоките на Божията воля. Но всичко това е само мит. Спретнатите колони от букви налагат благосклонен порядък върху миналото, какъвто никога не бе съществувал.
— Тази сутрин слязох на пристанището, за да изпратя Аврелий Симах на кораба — казвам аз. Никаква реакция. — Той не се появи.
Изненадата на Симеон изглежда напълно естествена.
— Случило ли се е нещо?
Продължавам да го гледам, чакам да се издаде. Но няма нищо — само едно огледало, което отразява любопитството ми.
— Не знаеш ли?
Раздразнението вкоравява лицето му. Ако знае, не иска да го покаже.
— Аврелий Симах е умрял снощи.
Реакцията му е точно такава, каквато се очаква: ококорени очи, зейнала уста — въплъщение на изненадата. Може би слаб намек за задоволство — вероятно преувеличавам.
— Съжалявам — казва Симеон.
— Смятах, че искаш смъртта му.
— Молих се за него. Христос е дошъл на този свят, за да спасява грешниците.
Странно е да кажеш подобно нещо. Щях да го отхвърля напълно, ако не си спомнях, че Порфирий каза нещо подобно за Александър — как никога не е имал зъб на Порфирий заради неговата роля в гоненията.
Обаче не разполагам с време за отдаване на почит. Ако Симеон мълви молитви за Симах, по-вероятно е да благодари, че старият човек е поел вината за убийството на Александър. Впивам поглед във високата черква зад гърба му. Скеле стърчи от покрива й като птиче гнездо; работници пълзят по купола, за да лепят златния варак. Спомням си тълпите, които се събраха, когато Евсевий дойде да проповядва в деня след смъртта на Александър.
— Сега тук ли работиш?
Кимване.
— Преди да замине за Никомидия, епископ Евсевий ми намери място тук.
— Повишение?
Друго предположение — и отново вярно. Симеон вижда насоката на въпросите ми и става неспокоен.
— Смъртта на Александър ти се е отразила добре.
— Щом искаш да си злонамерен.
— Правилно ли е — натискам го аз — да приемаш покровителството на врага на твоя мъртъв господар?
— Александър и Евсевий имат спор, който започна от Никея. Това не ми влизаше в работата.
— Александър щеше да попречи на Евсевий да стане константинополски патриарх.
— Духовниците избират свободно, а той имаше само един глас. — Симеон клати глава от раздразнение; иска да разбера.
— Не е като в твоя свят — това е истината. Ние разискваме и спорим, но със смирение. Няма защо да унищожаваме противниците си, за да спечелим. Бог е единственият съдия, когото признаваме.
Няма нужда да унищожаваме нашите противници. Това срещу мен ли беше насочено? Той е толкова млад, толкова искрен — направо бих могъл да повярвам, че не познава миналото ми.
Аз продължавам да се придържам към своята линия.
— Александър беше премахнат — подчертавам аз. — Едва ли можеше да се случи в по-удобно време за Евсевий. Последната пречка е отстранена от пътя му. Той печели.