Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
— Викайте с по-многобройната — отвърна мистър Пикуик.
И томове не биха могли да кажат повече.
Те влязоха в странноприемницата. Множеството се отдръпваше наляво и надясно да им стори път и ги приветствуваше с възгласи. Първата им задача бе да си осигурят стаи за пренощуване.
— Има ли свободни легла при вас? — запита мистър Пикуик прислужника, когото бе повикал.
— Не зная, сър — отвърна човекът. — Струва ми се, всичко е заето. Ще се осведомя, сър. — И той излезе с тази цел и се завърна незабавно, за да попита дали господата са „сини“. Доста трудно бе да се отговори на този въпрос, защото нито мистър Пикуик, нито неговите другари бяха чак толкова пристрастени към каузата на който и да е от двамата кандидати в изборите. При тази дилема мистър Пикуик си спомни за своя нов приятел, мистър Пъркър.
— Познавате ли някой джентълмен на име Пъркър? — запита мистър Пикуик.
— Разбира се, сър. Избирателният пълномощник на уважаемия мистър Самюъл Слъмки.
— Мисля, че той беше „син“?
— О, да, сър.
— Тогава ние също сме „сини“ — рече мистър Пикуик; но като видя, че прислужникът доста се усъмни в това приспособенческо твърдение, той му подаде визитната си картичка и му заръча веднага да я занесе на мистър Пъркър, в случай че този джентълмен се намира в заведението. Прислужникът се оттегли; появи се отново почти на минутата и като покани мистър Пикуик да го последва, го заведе до една голяма стая на първия етаж, гдето зад дълга маса, отрупана с томове и книжа, седеше мистър Пъркър.
— А, драги мой сър — рече дребният мъж, докато се приближаваше да го посрещне, — много съм щастлив да ви видя, драги мой сър, много съм щастлив. Седнете, моля. И тъй, вие осъществихте вашето намерение, дойдохте дотук да видите изборите, а?
Мистър Пикуик отговори утвърдително.
— Героична борба водим, драги мой сър — рече дребният мъж.
— Доволен съм да чуя това — рече мистър Пикуик, потърквайки ръце. — Обичам да виждам здраво патриотично чувство, на която и страна да се изявява. И тъй, вие водите героична борба?
— О, да — потвърди дребният мъж, — и то много героична наистина. Наши са всички кръчми в града, а на противника оставихме само бирариите — ловък политически ход е туй, драги мой сър, нали? — Дребният мъж се усмихна самодоволно и смръкна щедра щипка енфие.
— А какви са вероятностите за изхода на тази борба? — запита мистър Пикуик.
— Как да кажа… неясни са, драги мой сър, още са доста неясни — отвърна дребният мъж. — Хората на Физкин са сложили ръка на тридесет и трима избиратели и ги държат заключени в плевнята на „Белият елен“.
— В плевнята! — възкликна мистър Пикуик, порядъчно удивен от този втори политически ход.
— Ще ги държат заключени там, докато им потрябват — поде дребничкият мъж. — Те целят, виждате ли, да не можем ние да се доберем до тях; а дори и да успеем, би било съвсем безсмислено, тъй като през всичкото време им дават да пият на провала. Хитър човек е избирателният пълномощник на Физкин — много хитър човек наистина.
Мистър Пикуик се опули, но нищо не отговори.
— Но ние все пак не губим съвсем надежда — продължи мистър Пъркър, като сниши гласа си почти до шепот. — Снощи имахме тук малко тържество, чай, драги мой сър — четиридесет и пет жени — и на прощаване подарихме на всяка от тях по едно зелено чадърче.
— Чадърче? — учуди се мистър Пикуик.
— Истина, драги мой сър, самата истина. Четиридесет и пет зелени чадърчета по седем шилинга и половина едното. Всички жени обичат труфила — невероятен успех имаха тези чадърчета. Осигуриха ни гласовете на съпрузите им и половината от тези на братята им: чадърчетата правят на пух и прах разните му чорапи, фланелки и тям подобни. Идеята беше моя, драги мой сър, изцяло моя. Дъжд, град или слънце, по улицата на всяка крачка ще срещате зелени чадърчета.
И тук дребничкият мъж се разтърси от неудържим смях, който прекъсна чак когато в стаята влезе трети човек.
Това беше висок слаб мъж с жълтеникавочервена, пооредяла коса, а лицето му издаваше тържествена важност, примесена с бездънна задълбоченост. Беше облечен в дълъг кафяв сюртук, с черна сукнена жилетка и сиви панталони. От жилетката му висеше двоен лорнет, а на главата си носеше плоскодънна шапка с широка периферия. Новодошлият бе представен на мистър Пикуик като мистър Пот, редактор на „Ийтънсуилска газета“. След няколко общи думи мистър Пот се обърна към мистър Пикуик и рече тържествено: