Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)

— Как се казва той, капитан Кътъл? — запита Уолтър с намерението да прояви интерес към приятеля на капитана.

— Казва се Бънсби — отвърна капитанът. — Но, боже мой, при такъв ум името няма никакво значение.

Капитанът не изясни по-нататък точно какъв смисъл бе вложил в последната похвална фраза, а и Уолтър не се опита да го открие. Когато младежът започна пак да премисля основните моменти в своите истории с възбуденост, произтичаща както от характера му, така и от самото положение, той не след дълго забеляза, че капитанът отново е изпаднал в предишното си дълбокомислено състояние и че макар да го наблюдава изпод рунтавите си вежди с втренчен поглед, той очевидно нито го вижда, нито го чува, а продължава да седи, потънал в размисли.

Всъщност капитан Кътъл разгърна кроежите си с такъв голям размах, че вместо изобщо да засяда на плитко, скоро той навлезе в най-дълбоките води, където неговата проницателност бе безбрежна. Постепенно на капитана стана пределно ясно, че тук има някаква грешка, че несъмнено много по-вероятно е тази грешка да е допусната от Уолтър, а не от него, че ако наистина на пътя се изпречва някакъв проект, свързан с Източна Индия, той съвсем не е такъв, какъвто го счита Уолтър, който е толкова млад и припрян, а би могъл само да бъде ново средство, за да се предостави щастието на младежа в необикновено кратък срок. „Ако има някакви незначителни търкания помежду им — мислеше си капитанът, като имаше пред вид Уолтър и мистър Домби, — нужна е само една навреме казана дума от приятел и на двете страни, за да се оправят и изгладят нещата и всичко да бъде наред.“ Умозаключението на капитан Кътъл в резултат на тези размишления бе, че след като вече е имал удоволствието да се запознае с мистър Домби и да прекара в Брайтън много приятен половин час в компанията му (същата сутрин, когато взеха назаем парите) и след като в качеството си на светски хора, разбиращи се помежду си, еднакво склонни да изглаждат нещата, те биха могли лесно да изяснят такова дребно недоразумение и да стигнат до същността, то като приятел капитанът бе длъжен, без да споменава засега ни дума за това пред Уолтър, просто да отиде до къщата на мистър Домби, да каже на слугата: „Би ли бил така добър, момчето ми, да съобщиш, че е дошъл капитан Кътъл“, да се срещне с мистър Домби в дух на взаимно доверие, да закачи с куката си петлицата му, да обсъдят въпроса, да го разрешат и капитанът тържествуващ да си отиде.

Когато тези съображения минаха през главата на капитана и постепенно добиха форма, физиономията му се проясни, подобно навъсено утро, отстъпващо пред слънчевото пладне. Веждите му, до този момент в истинския смисъл зловещо навъсени, вече не бяха така щръкнали, а се позагладиха и успокоиха. Очите му, почти напълно скрили се от жестокото умствено напрежение, широко се отвориха. А усмивката му, която отначало се ограничаваше само в три точки — едната в дясното ъгълче на устата, а другите две в ъгълчетата на очите, — постепенно се разля по цялото му лице и като заструи по челото, повдигна твърдо колосаната шапка — тя сякаш също бе заседнала на плитко с капитана, а сега и тя като него отново щастливо заплува.