Камъкът на раздялата

Останалото нямаше много смисъл, но всичко изглеждаше възможно: Саймън не знаеше кой е бил Клавес, нито къде може да се намира камбаната му, но изглеждаше, че скоро ще има скреж навсякъде. Но какво можеха да направят трите меча?

„Аз извадих Трън — помисли си той. За миг пак почувства силата му. — В онзи миг аз бях велик рицар… нали?“

Но дали силата беше на Трън, или просто той се бе стегнал и бе отхвърлил страха? Ако бе направил същото с по-малко могъщ меч, щеше ли да е по-малко смел? Щеше да е мъртъв, разбира се… също като Хейстън, също като Ан’най, Моргенес, Гримрик… но имаше ли значение това? Не умираха ли великите герои? Не беше ли Камарис, истинският господар на Трън, умрял в бурното море?

Мислите на Саймън се разбягваха. Той почувства, че се плъзга обратно към съня. Почти позволи на това да се случи, но знаеше, че само след малко Бинабик или Слудиг ще го събудят. Вечерта и двамата му бяха казали, че вече е мъж, или поне почти. Поне веднъж той не искаше да бъде събуден последен, дете, оставено да спи, докато големите си говорят.

Отвори очи и отново изстена от светлината. Стана, изтупа наметалото си и бързо се уви в него.

Сутринта бе студена, прехвърчаше сняг. Като опъваше схванатите си мускули, Саймън бавно пристъпи към огъня, където Бинабик говореше със Сиски. Двамата седяха един до друг пред ниските прозрачни пламъци, ръцете им бяха стиснати. Трън бе подпрян на един дънер наблизо — дълъг черен меч, който не отразяваше никаква светлина. Двата трола приличаха на деца, които разгорещено си говорят за някаква игра, на която може да играят, или за интересна дупка, която може да изследват, и Саймън изпита силната нужда да ги защитава. Илюзията се разпръсна и избеля миг по-късно, когато осъзна, че те най-вероятно обсъждат как да запазят народа на Бинабик жив, ако зимата не се оттегли, или какво трябва да правят, ако ги подгонят още великани. Те не бяха деца — и ако не беше смелостта им, той щеше да е мъртъв.

Бинабик се обърна и видя, че Саймън ги зяпа. Усмихна се за поздрав, докато слушаше внимателно бързата канукска реч на Сиски. Саймън изръмжа, наведе се, взе бучката сирене и комата хляб, които Бинабик му посочи върху един камък до огъня, и отиде да седне самичък.

Слънцето все още бе скрито зад Сикихок. Сянката на планината лежеше върху лагера, но върховете на планините на запад светеха в бяло. Бялата Пустош под пътниците бе покрита от сива утринна сянка. Саймън отхапа залък сух хляб и го задъвка, загледан над Пустошта към далечната линия на гората, която лежеше на хоризонта като жълтеникав каймак във ведро мляко.

Куантака, която лежеше до Бинабик, се изправи, протегна се и тихо пристъпи към Саймън. Муцуната й бе опръскана с червено от кръвта на каквото бедно животно се бе предало за сутрешното й хранене, и тя облиза последните следи с дългия си розов език. Приближи се към Саймън с вдигнати уши, все едно имаше някаква ясно определена цел, но когато стигна до него, спря само за миг, колкото да му позволи да я почеше, и се сви на земята, заменяйки едно място за сън с друго. Беше тежка и когато се облегна на крака му, почти го избута от камъка, на който седеше.