Камъкът на раздялата

Саймън поклати глава.

— Няма никакво значение, така или иначе. Мислех си… не знам. Мислех си, че ще е като в приказка. Че ще намерим меча и той ще бъде мощно оръжие, че ще разгромим враговете си и нещата ще се оправят. Не мислех, че ще умират още хора! Как може да има Бог, който позволява добрите хора да умират без значение какво са направили?

— Още един въпрос, на който не мога да отговоря. — Бинабик внимателно се усмихна, съобразявайки се с болката на Саймън. — И не мога да ти кажа какво е правилно да вярваш. Истините, които са се превърнали в нашите разкази за богове, са много далеч в миналото. Дори и ситите, които живеят по цели ери, не знаят как се е появил светът или какво го е породило, или поне не със сигурност, мисля си. Но аз мога да ти кажа нещо важно…

Тролът се наведе напред и докосна ръката на Саймън.

— Боговете на небето или в камъка са далеч и ние можем само да се догаждаме за намеренията им. — Той стисна ръката на Саймън. — Но ти и аз, ние живеем във време, когато един бог отново ходи по земята. Той не е бог, който има добри намерения. Хората може да се бият и да умират, може да строят стени и да разбиват камъни, но Инелуки е умрял и се е върнал. Това е нещо, което никой друг не е правил, нито дори твоят Усирис Ейдон. Прости ми, тъй като не искам да богохулствам, но нима това, което е направил Инелуки, не е нещо, което би могъл да направи и един бог? — Бинабик раздруса леко Саймън, като се вглеждаше в очите му. — Той е ревнив и ужасен и светът, който може да направи, ще бъде ужасяващ. Ние имаме страховита и изпълнена с трудности задача, Саймън, а може дори да се окаже, че няма шанс да успеем, но това не е задача, от която можем да избягаме.

Саймън отклони очи от очите на Бинабик.

— И аз това казах. Как да се бием срещу богове? Ще ни размажат като мравки. — Още един камък полетя в тъмнината.

— Вероятно. Но ако не се опитаме, тогава няма шанс за нищо друго, освен това мравкоподобно размазване, така че трябва да опитаме. Винаги има нещо отвъд дори и най-лошите от лошите времена. Може и да умрем, но смъртта на някои може да означава живот за други. Това не е нещо стабилно, за което да се хванеш, но във всеки случай е нещо вярно.

Тролът се премести на друг камък малко по-надолу по пътеката.

— Освен това — продължи Бинабик сериозно, — може да е, а може и да не е глупаво да се молиш на боговете, но със сигурност не е мъдро да ги проклинаш.

Саймън не каза нищо. Поседяха известно време в мълчание. Накрая Бинабик отвори тояжката си и извади костената флейта. Изкара няколко пробни ноти, а после започна да свири бавна меланхолична мелодия. Нехармоничната музика, която отекваше в тъмното, като че ли пееше с гласа на самотата на самия Саймън. Той потрепери, като усети вятъра през разкъсаното си наметало. Белегът от дракона го болеше яростно.

— Все още ли си ми приятел, Бинабик? — попита Саймън.