Камъкът на раздялата

Когато се върнаха при огъня, кангкангът се лееше обилно и троловете пееха и се клатушкаха пред пламъците. Сиски стана, хвана ръката на Бинабик и мълчаливо склони глава на рамото му. Отдалеч изглеждаше, че троловете си прекарват страхотно, но когато Саймън се приближи, лицата им му показаха друго.

— Защо са толкова тъжни, Бинабик?

— Има една поговорка — обясни малкият човек. — „Скърбенето е за вкъщи“. Когато загубим някой от народа си на път, го погребваме, където е загинал, но запазваме сълзите си за времето, когато отново сме в безопасност в пещерите си. Деветима от нашите умряха на Сикихок.

— Но ти каза „вкъщи“. Вие не сте си вкъщи.

Бинабик поклати глава, отговори тихо нещо на Сиски, после каза на Саймън:

— Тези ловци и пастири се подготвят за идването на останалите от народа на Ийканук. Вестта дори и сега прелита от планина на планина: височините вече не са сигурно място и пролетта не идва. — Малкият човек се усмихна уморено. — Те са си вкъщи, приятелю Саймън.

Бинабик потупа ръката на Саймън, после двамата със Сиски се обърнаха, за да се присъединят към хора. Хвърлиха още дърва в огъня, пламъците подскочиха по-високо и цялата долина сякаш блесна с оранжева светлина. Скръбните песни на кануките отекнаха над спокойната вода и заглушиха горчивия глас на вятъра и шума на водопадите.

Саймън се отдалечи да потърси Слудиг — намери го на една скала с мях кангканг между коленете. Седна до него, отпи дълга глътка от предложения му мях, издиша, изтри устата си с ръкав и му го върна.

Слудиг гледаше към огъня и поклащащите се тролове. После попита:

— Казвал ли съм ти за Скипхавен, Саймън? Не си виждал красота, докато не видиш девойките, които събират имел от мачтата на Сотфенгсел, заровения кораб на Елврит. — Той пийна глътка и пак подаде меха на Саймън. — Господи, надявам се Скали от Калдскрайк поне да има достатъчно римърска чест, за да се грижи за гробовете на дългите кораби в Скипхавен. Да гние в Ада дано.

Саймън отпи още две глътки, като внимаваше Слудиг да не забележи физиономията му. Кангкангът беше отвратителен на вкус, но стопляше.

— Скали онзи ли е, който е взел земята на херцог Исгримнур? — попита той.

Слудиг го погледна. Очите му бяха малко замъглени — явно се беше трудил върху меха от доста време.

— Да. Този предател, син на вълчица и гарван, с черно сърце. Да гние в Ада дано. Сега вече сме в кръвна вражда. — Римърсгардецът подръпна замислено брадата си и вдигна поглед към звездите. — Навсякъде по света е кръвна вражда напоследък.

Саймън също погледна нагоре и видя приближаващи се тъмни облаци — идваха от северозапад и закриваха звездите и хоризонта. За миг си представи, че може да види тъмната ръка на Краля на бурите — как се протяга и отнема светлината и топлината. Потрепери и се уви по-плътно с наметалото си, но студът не си отиде. Посегна отново за меха. Слудиг все още гледаше нагоре.