Камъкът на раздялата
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #2
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-536-3
- Переводчик: Георги бенев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Камъкът на раздялата». Краткое содержание книги:
Той довърши яденето и отвори раницата, за да извади манерката си. И заедно с нея измъкна и нещо яркосиньо.
Бе шалът, който му бе подарила Мириамел, онзи, който бе носил на врата си по пътя нагоре по Драконовата планина. Джирики му го бе свалил, докато Саймън бе лежал ранен в пещерата, но грижливо го бе прибрал при останалите му нищожни принадлежности. Сега лежеше в ръцете му като къс от небето и от това той почти се разплака. Къде ли по широкия свят бе Мириамел? Гелое, по време на краткия им контакт, не знаеше. Къде из Остен Ард бродеше принцесата? Дали изобщо си мислеше за него? И ако си мислеше, какво ли мислеше?
Най-вероятно: „Защо ли си дадох хубавия шал на едно мръсно момче от кухнята?“ Той се зарадва на краткия пристъп на самосъжаление. Е, той не бе просто кухненски слуга. Както каза Слудиг, той бе кухненски прислужник, който се биеше с дракони и съсичаше великани. Точно в този момент обаче би предпочел да е само прислужник в хубавата топла кухня в Хейхолт и нищо повече.
Завърза шала на Мириамел около врата си, като набута краищата под яката на парцаливата си риза. Пи вода, после отново се порови в раницата, но не намери онова, което търсеше. След миг си спомни, че го бе пъхнал в джоба на наметалото си, и за миг се уплаши. Кога щеше да се научи да е по-внимателен? Можеше лесно да е изпаднало поне сто пъти. Обзе го радост, когато го напипа през плата, после го вдигна на утринната светлина.
Огледалото на Джирики бе леденостудено. Той го отри в ръкава си и погледна отражението си. Брадата му се бе сгъстила, откакто се бе изучавал за последно. Червеникавите косми, почти кафяви на бледата светлина, бяха започнали да затъмняват линията на челюстта му… но стърчащият нос над брадата си беше същият и сините очи, които се вглеждаха в него, също. Ставането на мъж, изглежда, не означаваше да стане нищо повече от един малко по-различен Саймън — което бе малко тъжна мисъл.
Брадата прикриваше повечето му пъпки, така че имаше нещо, за което да е благодарен. Ако не се брояха една-две на челото, май изглеждаше като добро приближение на млад мъж. Наклони огледалото и се вгледа в белия кичур, който кръвта на дракона бе прогорила в червеникавите му къдри. Правеше ли го да изглежда по-стар? По-мъжествен? Трудно бе да се каже. Косата му обаче се накъдряше по раменете. Трябваше да помоли Слудиг или някой друг да я отреже по-късо, като на кралските рицари. Но защо? Най-вероятно всички щяха да умрат от ръцете на великаните преди косата му да порасне достатъчно, за да му пречи.
Той свали огледалото в скута си и го погледна, все едно бе езерце. Рамката започваше най-после да се затопля под пръстите му. Какво му беше казал Джирики? Че огледалото няма да е нищо повече от огледало, освен ако Саймън не се нуждае от него? Точно така. Джирики бе казал, че Саймън може да му говори… с огледалото? В огледалото? През огледалото? Не бе ясно, но за миг на Саймън много му се прииска да го повика. Да, щеше да се обади на Джирики и да му каже, че имат нужда от помощ. Кралят на бурите не бе враг, който смъртните можеха да победят сами.
„Но Кралят на бурите не е тук — помисли си Саймън — и Джирики знае за ситуацията всичко, което му е необходимо. Какво ще му кажа? Че трябва да бърза през планината, защото малкият кухненски прислужник е уплашен и иска да си отиде вкъщи?“
Вгледа се в огледалото и си припомни как то му бе показало Мириамел. Принцесата беше на кораб и гледаше през перилата към облачно небе, сиво облачно небе…
Докато наблюдаваше собственото си лице в огледалото, изведнъж му се стори, че отново може да види онова мъгливо небе, облаците, които плуваха през огледалото и го замъгляваха. Някаква мъгла като че ли плуваше покрай него и той вече не можеше да се откъсне от образа. Потрепери замаяно, все едно падаше в отражението. Шумовете от лагера стихнаха и след това изчезнаха, а мъглата стана твърда завеса от сиво. Беше навсякъде около него, закриваше светлината…
Сивата мъгла бавно се разсея, като пара, която излиза изпод капака на гърне, и когато се разчисти, той видя, че лицето пред него вече не е неговото. С присвити очи в него се взираше една жена — красива жена, едновременно стара и млада. Чертите й се движеха, все едно се взираше нагоре през развълнувана вода. Косата й бе бяла под венче от цветя, подобни на скъпоценни камъни; погледът й прогаряше като разтопено злато, а очите й бяха светли и искрящи като на котка. Тя бе стара, разбра той някак си, много стара, но по лицето й се виждаше малко, което да говори за възраст, само някаква напрегнатост в линията на брадичката и устата, някаква крехкост на чертите, като че ли кожата й бе опъната по костите. Очите й имаха великолепния блясък на древно знание и запазени спомени. Високите й скули и гладкото чело я правеха да прилича на статуя…