Камъкът на раздялата
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #2
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-536-3
- Переводчик: Георги бенев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Камъкът на раздялата». Краткое содержание книги:
Тролът свали флейтата от устните си.
— До смъртта и по-нататък, приятелю Саймън. — После отново засвири.
Когато песента на флейтата свърши, Бинабик подсвирна на Куантака и тръгна обратно нагоре по пътеката към лагера. Саймън го последва.
Когато Саймън най-после събра кураж да се приближи до Слудиг, огънят бе прегорял и мехът с вино правеше последната от много обиколки около кръга. Римърсгардецът точеше върха на канукското си копие. Продължи да търка с бруса още известно време, след като Саймън застана пред него, и накрая вдигна поглед.
— Да? — Гласът му бе рязък.
— Извинявай, Слудиг. Не трябваше да ти говоря така.
Римърсгардецът го изгледа студено, после изражението му омекна.
— Може да мислиш, каквото искаш, Саймън, но недей да говориш такива богохулства за Единия Бог пред мен.
— Съжалявам. Аз съм само един кухненски прислужник.
— Ха, кухненски прислужник! — Смехът на Слудиг бе остър. Той се взря изпитателно в очите на Саймън, после отново се изсмя, вече в по-добро настроение. — Ти наистина мислиш така, нали? Ти си глупак, Саймън! — Той се изправи, като се подсмихваше и поклащаше глава. — Кухненски прислужник! Прислужник, който се бие с дракони и съсича великани. Я се погледни! Та ти си по-висок от мен, а аз не съм от дребните!
Саймън се вгледа изненадано в римърсгардеца. Беше истина, разбира се: той стърчеше половин педя по-високо от Слудиг.
— Но ти си силен! — възрази той. — Ти си голям мъж.
— Ти също бързо ставаш мъж. А и си по-силен, отколкото си мислиш. Трябва да прозреш истината, Саймън. Ти вече не си момче. Не можеш да действаш, като че ли все още си. — Римърсгардецът го гледа втренчено един дълъг миг. — Всъщност опасно е да не си трениран по-добре. Късметлия си, че оцеля в няколко опасни схватки, но късметът е променлив. Хейстън би го искал, а и това ще ни даде нещо, върху което да работим по дългия път към твоя Камък на раздялата.
— Значи ми прощаваш? — Саймън се засрами от приказките, че бил мъж.
— Щом трябва. — Римърът отново седна. — Сега лягай да спиш. Утре пак ще ходим дълго, а след това, като вдигнем лагера, ще се поупражняваме.
Саймън доста се засегна, че го пращат да си ляга, но не искаше да рискува да се намеси в още един спор. И без това му бе трудно да се върне при огъня и да вечеря с другите. Знаеше, че всички го наблюдават и се питат дали няма да има още едно спречкване.
Легна и се уви в наметалото си. Щеше да е по-добре, ако бяха в пещера или вече бяха слезли от планината, където нямаше да са толкова безпомощно изложени на вятъра.
Ярките студени звезди трептяха в небето. Саймън ги наблюдаваше през необхватното разстояние, безброй мисли се гонеха из главата му. Най-после сънят дойде.
Гласовете на троловете, които пееха на овните си, измъкнаха Саймън от съня. Спомняше си смътно една малка сива котка и чувството, че е хванат в капан, но сънят изчезваше бързо. Той отвори очи в бледата сутрешна светлина, после бързо ги затвори. Не искаше да става и да посреща деня.
Пеенето продължи, придружено от дрънкането на хамути. Той бе виждал този ритуал толкова много пъти след напускането на Минтахок, че можеше да си го представи толкова ясно, все едно го гледаше. Троловете пристягаха каишите и пълнеха дисагите, а гърлените им, но все пак високи гласове бяха заети с привидно безкрайното им пеене. От време на време спираха, за да погалят животните — почесваха дебелите руна на овните, като се привеждаха и пееха тихичко, а животните мигаха с жълтите си очи. Скоро щеше да дойде време за солен чай и сушено месо и тих весел разговор.
Освен че, разбира се, днес, третата сутрин след битката с гигантите, нямаше да има толкова смехове. Троловете бяха весели хора, но малко от сланата, заседнала в сърцето на Саймън, изглежда, бе докоснала и тях и те, които се смееха на студа и на замайващите, почти пагубни подхлъзвания при всеки завой на всяка пътека, бяха смразени от една сянка, която не можеха да разберат — не че самият Саймън разбираше много.
Той бе казал истината на Бинабик: че по някакъв начин бе вярвал, че нещата ще се оправят, след като бяха намерили Трън. Силата и странността на оръжието бяха толкова осезаеми, че изглеждаше невъзможно то да не донесе някаква преднина в битката срещу крал Елиас и тъмния му съюзник. Но вероятно само мечът не бе достатъчен. Вероятно онова, което се казваше в стиховете, нямаше да се случи, докато всичките три меча не бъдат събрани заедно.