Камъкът на раздялата
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #2
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-536-3
- Переводчик: Георги бенев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Камъкът на раздялата». Краткое содержание книги:
— Толкова много за мислене, толкова много ужасни въпроси търсят отговор. О, Боже, решил си да подложиш децата си на сурово изпитание. Имам предчувствието, че идва ужасяващо зло. — Той се обърна към Мириамел. — Благодаря за новините, принцесо. Те въобще не са щастливи, но само глупаците искат блажено неведение, а аз се опитвам да не бъда глупак. Това е най-тежкият ми товар. — Той сви устни в размисъл и после се обърна към секретаря си. — Ах, Диниван, това прави новината, която получих вчера, дори още по-зловеща.
— Каква новина, светейшество? — попита Диниван. — Не сме имали възможност да разговаряме, откакто се върнах.
Лекторът отпи глътка вино и каза:
— Елиас изпраща Приратес да ме види. Корабът му пристига утре от Хейхолт. Мисията му, казва се в съобщението, е много важна, възложена лично от Върховния крал.
— Приратес ще идва? — разтревожено попита Мириамел. — Баща ми знае ли, че съм тук?
— Не, не, не се страхувай — успокоително каза лекторът и отново я потупа по главата. — Той идва при Майката Църква. Никой не знае, че си тук, освен мен и Диниван.
— Той е дявол! — рязко каза тя. — Не му вярвайте.
Ранесин кимна и каза сериозно:
— Предупреждението ти е прието, принцеса Мириамел… но понякога съм задължен да говоря и с дяволи. — Той сведе очи и погледна ръцете си, сякаш се надяваше да намери хванато в тях решението на всички проблеми.
10. Огледалото
Саймън бе попаднал в хватката на някакъв упорит яд, който не искаше да го пусне. Докато двамата със Слудиг следваха яздещите овни тролове надолу по планината, отдалечавайки се от гробовете, той усети, че го обзема такъв гняв, че замъглява всичките му мисли: не можеше да се съсредоточи върху нищо за повече от няколко секунди.
Ходеше сковано, защото всичко го болеше, и му беше студено, но отвътре го изгаряше ярост. Беше се навъсил. Хейстън бе мъртъв. Още един приятел бе мъртъв. И той не можеше да направи нищо. Не можеше да го промени. Не можеше дори да се разплаче. Това бе най-вбесяващото — не можеше да направи нищо. Нищо.
Слудиг, пребледнял и със сенки под очите, не нарушаваше мълчанието. Двамата крачеха надолу по гладките пътеки от обветрен гранит и газеха през преспите, които овните бяха превърнали в бяла пяна.
Предпланините като че ли порастваха, за да ги посрещнат. При всеки завой на пътеката заснежените хълмове отново се появяваха пред погледа на пътниците, всеки път по-големи. Сикихок, от своя страна, изглеждаше като да се протяга към небето зад тях — докато те слизаха, планината ставаше все по-висока, като че ли бе свършила работата си с тези смъртни и сега се връщаше към по-възвишената и привлекателна компания на небето и облаците.
„Няма да те забравя — предупреди Саймън Сикихок, когато за пореден път погледна към огромния каменен кинжал. Пребори се с желанието да изкрещи думите на глас. Мислеше си, че ако присвие очи, все още може да види мястото, където бяха гробовете. — Няма да забравя, че приятелят ми е погребан на твоите склонове. Никога няма да забравя“.
Следобедът измина неусетно. Движеха се по-бързо, след като пътеките се бяха поизравнили. Саймън забеляза признаци на планински живот, които не бе виждал по-нависоко — бели и кафяви зайци, които търсеха храна; сипки и катерици, които се караха в ниските, извити от вятъра дървета. Тези свидетелства за живот върху онова, което приличаше на гола и бездушна скала, би трябвало да го накарат да се почувства по-добре, но вместо това само подхраниха ненасочения му гняв. Какво право на съществуване имаха тези малки и незначителни гадинки, когато други умираха? Той се зачуди защо ли въобще си правят труда да търсят храна, след като всеки миг някой ястреб или стрела на ловец може да отнеме живота им. Мисълта за живота, който драскаше безцелно под сянката на смъртта, го изпълни със странно ободряващо отвращение.
Когато дойде вечерта, избраха леко наклонено място сред камъните и храстите, на което да построят лагера. Бе почти изцяло защитено от натежалия от сняг вятър, който духаше откъм Сикихок. Саймън започна да събира сухи дърва за огъня, но спря, за да погледа как слънцето се спуска зад планините на запад, една от които, както знаеше, бе Урмшайм, Драконовата планина. Хоризонтът бе облян в светлина, ален като роза, отгледана в градините на Хейхолт.
Ан’най, приятелят на Джирики, който бе загинал, докато се биеше за живота на спътниците си, бе погребан там, на Урмшайм; войникът Гримрик, слаб и кротък човек, бе положен до него. Саймън си спомни как Гримрик си подсвиркваше, докато яздеха на север от Наглимунд — тънък постоянен звук, който ту дразнеше, ту успокояваше. А сега щеше вечно да мълчи. Двамата с Ан’най никога нямаше да видят залез като този, който оцветяваше небето сега, красив и безсмислен.