Камъкът на раздялата
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #2
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-536-3
- Переводчик: Георги бенев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Камъкът на раздялата». Краткое содержание книги:
Статуя?… Мислите му бяха объркани, но Саймън знаеше, че е виждал статуя, която приличаше на тази жена… бе виждал такова лице… в… в…
— Моля, отговорете — каза тя. — Идвам при вас за втори път. Не ме пренебрегвайте отново! Моля, забравете древните си скърби, колкото и да са оправдани. Лошата воля е стояла твърде дълго между нашия дом и този на Руян Ве. Сега имаме общ враг. Имам нужда от вашата помощ!
Гласът й звучеше слабо в главата му, като че ли отекваше през дълъг коридор, но все пак имаше заповедна власт — като гласа на валада Гелое, но по някакъв начин по-дълбока, по-гладка, без грубите, но успокоителни ръбове на магьосницата. Тази жена бе толкова различна от Гелое, колкото и самата горска жена бе различна от Саймън.
— Нямам силата, която притежавах някога — молеше се жената. — И колкото малко имам, може да ни е необходима срещу Сянката от Севера… а вие трябва да знаете за тази сянка. Тинукеда’йей! Деца на Градината, моля ви, отговорете! — Гласът на жената затихна с молеща нотка. Проточи се дълъг момент тишина. Дори да имаше някакъв отговор, Саймън не го чу. Изведнъж люспесто-златните очи като че ли го видяха за първи път. Музикалният глас внезапно придоби отсянка на подозрение и грижа. — Кой си ти? Смъртно дете?!
Замръзнал от уплаха, Саймън не каза нищо. Лицето в огледалото се взираше в него, а после Саймън почувства как нещо се протяга през мъглата, някаква сила, разпръсната и все пак могъща като слънце зад облаци.
— Кажи ми. Кой си ти?
Саймън се опита да отговори, не защото искаше, а защото бе невъзможно да не се опита след толкова завладяващите думи, които звучаха в главата му. Но нещо му попречи.
— Ти пътуваш по места, непредназначени за теб — каза гласът. — Не ти е тук мястото. Кой си ти?
Той се бореше, но откри, че нещо пречи на отговорите му, все едно го душат. Лицето пред него се накъдри и през него започна да се процежда синя светлина, образът на красивата стара жена изчезна. През него премина вълна от студ, която сякаш превърна вътрешностите му в черен лед.
Проговори нов глас, остър, леден:
— Кой е той? Той е онзи, който се бърка в чужди работи, Амерасу.
Първото лице вече го нямаше. Проблясък на сребро изплува през сивите дълбини на огледалото. Появи се лице, цялото от блестящ метал, безизразно и неподвижно. Той бе виждал това лице на Пътя на сънищата и бе изпитал същия болезнен ужас. Знаеше и името: Утук’ку, Кралицата на норните. Колкото и да се опитваше да отвърне поглед, не можеше. Държаха го в жестока хватка. Очите на Утук’ку бяха невидими в тъмните дълбини на маската, но той чувстваше погледа им върху лицето си като вледеняващ дъх.
— Детето на хората се бърка в чужди работи. — Всяка дума беше остра и студена като ледена висулка. — Както и ти, внучке. А тези, които се бъркат в чуждите работи, няма да оцелеят, когато дойде Кралят на бурите…
Нещото със сребърната маска се изсмя. Саймън почувства удари от мразовити чукове по сърцето си. Отровен студ започна да се изкачва непреклонно нагоре, от пръстите към дланите и към раменете му. Скоро щеше да достигне лицето му, като смъртоносна целувка от сребристи, блестящи от скреж устни…
Саймън изпусна огледалото и падна. Земята изглеждаше на цяла левга, падането — безкрайно. Някой пищеше. Той пищеше.
Слудиг му помогна да се изправи. Саймън се олюля; дишаше тежко. След миг отърси от себе си ръцете на римърсгардеца. Чувстваше, че трепери, но искаше да стои сам. Троловете се бяха събрали около него и си шепнеха объркано.
— Какво стана, Саймън? — попита Бинабик. — Заболя ли те нещо? — Сиски, която все още държеше ръката на Бинабик, се вглеждаше, вдигнала глава, в странния равнинец, като че ли се опитваше да разчете болестта му по очите.
— Видях лица в огледалото на Джирики — отвърна Саймън; целият трепереше. — Едното бе на Кралицата на норните. Мисля, че и тя ме виждаше.
Бинабик заговори на другите ездачи на овни, като жестикулираше бързо. Те се обърнаха и се отдалечиха към огъня. Якият Сненек размахваше копието си към небето, все едно заплашваше някой враг.