Камъкът на раздялата
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #2
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-536-3
- Переводчик: Георги бенев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Камъкът на раздялата». Краткое содержание книги:
Бинабик пак се обърна към Саймън и помоли:
— Разкажи ми.
И Саймън му разказа всичко, което се бе случило от момента, когато бе вдигнал огледалото. Докато описваше първото лице, Бинабик се намръщи съсредоточено. Когато Саймън свърши, тролът поклати глава и изръмжа:
— Кралицата на норните познаваме общо взето твърде добре. Точно нейните ловци стреляха по мен в Да’ай Чикица и не съм забравил това. Но като си помисля коя може да е другата, не мога да съм сигурен. Казваш, че Утук’ку я е нарекла „внучке“?
— Така мисля. Кралицата на норните каза и някакво име… но не мога да си го спомня.
— Значи е от някой от управляващите домове на ситите или на норните. Ако Джирики бе с нас, щеше да разбере моментално коя е била и какво са означавали думите й. Казваш, че тя като че ли се е молила на някого?
— Така мисля. Но, Бинабик, Джирики ми каза, че сега огледалото не е нищо друго освен огледало! Каза, че магията си е отишла, освен ако не искам да му се обадя, а аз не исках да му се обаждам! Наистина не исках!
— Успокой се, Саймън. Не се съмнявам в това, което казваш. Самият Джирики може да не е разбрал добре природата на силите на огледалото… или много неща може да са се променили, откакто Джирики ни напусна. При всяко положение, мисля, че ще е най-добре, ако оставиш огледалото, или поне ако не го използваш повече. Това е само предложение. Огледалото ти е подарък, за да правиш с него каквото искаш. Спомни си обаче, моля те, че то може да донесе опасност за всички.
Саймън погледна огледалото, което лежеше обърнато върху скалата. Вдигна го и забърса праха от повърхността му, без да го поглежда, а после го мушна в джоба си и каза:
— Няма да го оставя, защото ми е подарък. Освен това може някой ден да имаме нужда от Джирики. — Той го опипа. Рамката все още бе топла. — Но няма да го използвам дотогава.
Бинабик сви рамене.
— Решението е твое. Ела при огъня да се стоплиш. Утре потегляме още в зори.
На следващия ден тръгнаха рано и късно следобед стигнаха до Езерото на Синята кал. Закътано между предпланините на Сикихок, езерото бе тъмносиньо огледало, гладко като онова в джоба на Саймън и подхранвано от два водопада, които се изсипваха от ледените висини. Бученето им бе дълбоко и носово като дишането на боговете.
След като минаха през последния проход над езерото, троловете дръпнаха юздите на овните. Вятърът бе стихнал. Парата от дишането и на ездачите, и на овните висеше във въздуха. Саймън видя страха, изписан на всяко лице.
— Какво става? — попита той нервно. Очакваше всеки момент да чуе мучащите гласове на великани.
— Мисля, че са се надявали Бинабик да не е прав — отвърна Слудиг. — Може би са се надявали да намерят пролетта скрита тук.
Саймън не видя нищо, което да не е обичайно. Околните хълмове бяха покрити със сняг и много от дърветата, които заобикаляха езерото, бяха голи. Вечнозелените пък бяха облечени в бяло и приличаха на копия от вълна и памук.
Много от троловете притискаха ръце до гърдите си, като че ли онова, което виждаха, говореше по-изразително за беда, отколкото всякакви думи на Бинабик или на господаря му Укикук. После подкараха овните си по тясната пътека и Саймън и Слудиг ги последваха. Още една снежна вихрушка се изсипа от висините на Сикихок върху тях.
Направиха лагера си в голяма пещера на северозападния бряг на езерото — до нея водеха добре утъпкани пътеки. Широкото каменно огнище, пълно почти до ръба със студена пепел, свидетелстваше за поколенията тролове, лагерували тук. Скоро огромен огън, най-големият, който бяха палили от напускането на Минтахок, гореше до брега на езерото. Когато падна тъмнината и звездите започнаха да се появяват, пламъците захвърляха странни сенки по скалистите склонове.
Саймън седеше близо до огъня и мажеше ботушите си. Бинабик дойде и го накара да се обуе и да го последва. Минаха около двеста метра покрай брега и стигнаха друга пещера, чийто вход бе почти скрит зад група смърчове. Отвътре идваше странен подсвиркващ шум. Саймън сви вежди и се поколеба, но Бинабик само се усмихна и му махна да го последва — после вдигна един нисък клон с тояжката си, така че високият Саймън да може да мине, без да закачи факлата в дърветата.
Пещерата миришеше много познато. Саймън вдигна факлата, така че светлината да огрее навсякъде, и шест коня отвърнаха на погледа му и изцвилиха нервно. Подът на пещерата бе покрит с дебел пласт сено.