Камъкът на раздялата
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #2
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-536-3
- Переводчик: Георги бенев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Камъкът на раздялата». Краткое содержание книги:
Къде бяха те? На небето? Как можеха ситите да отиват на небето, след като не вярваха в него — и къде всъщност си мислеха, че отиват, когато умрат? Те бяха езичници, което означаваше, че са различни, — но Ан’най бе предан и смел, нещо повече, той беше приятел на Саймън по своя странен ситски начин. Как можеше Ан’най да не отиде на небето? Как можеше небето да е толкова глупаво място?
Гневът му, който бе изчезнал за миг, се върна. Саймън хвърли една от съчките, които бе събрал, колкото можа по-силно. Тя се завъртя във въздуха, а после падна, плъзна се по дългия каменист склон и изчезна в храсталака долу.
— Хайде, Саймън — обади се Слудиг зад него. — Трябват ни дърва за огъня. Още ли не си гладен?
Саймън не му обърна внимание — продължи да гледа аленото небе, като стискаше зъби от яд. Слудиг го хвана за рамото, но той ядосано отърси ръката му.
— Моля те, ела — любезно каза римърсгардецът. — Вечерята скоро ще е готова.
— Къде е Хейстън? — попита Саймън през стиснати устни.
— Какво искаш да кажеш? — Слудиг наклони глава. — Знаеш къде го оставихме.
— Не. Искам да кажа къде е Хейстън. Истинският Хейстън.
— А! — усмихна се Слудиг. Брадата му бе станала доста дълга. — Душата му е на небето, при Усирис и Господ Бог.
— Не. — Саймън се обърна отново да погледне небето, което вече притъмняваше с първите смъртни сини цветове на нощта.
— Какво имаш предвид?
— Той не е на небето. Няма никакво небе. Как може да има небе, когато всеки мисли, че то е различно?
— Говориш глупости. — Слудиг се вгледа в него, като се опитваше да разгадае мисълта му. — Вероятно всеки отива на собственото си небе — каза накрая войникът и пак сложи ръка на рамото на Саймън. — Бог знае, каквото си знае. Ела при огъня.
— Как може Бог да позволява хората да умират без причина? — попита Саймън и се прегърна с ръце, все едно искаше да задържи нещо вътре в себе си. — Щом го прави, значи е жесток. А ако не е жесток, ами… ами тогава той просто не може да направи нищо. Като старец, който седи до прозореца и гледа навън, но не може да излезе. Той е стар и глупав.
— Не говори срещу Отеца Бог — каза Слудиг с леден глас. — Бог няма да позволи едно неблагодарно момче да му се подиграва. Той ти е дал всички дарове на живота…
— Това е лъжа! — извика Саймън и войникът се ококори от изненада. — Това е лъжа, лъжа! Какви дарове? Да пълзиш като буболечка и да се опитваш да намериш нещо за ядене, място за спане… а после без предупреждение нещо те размазва. Що за дар е това!? Да правиш каквото е редно и… и да се биеш срещу злото, както казва Книгата на Ейдон — ако правиш така, просто те убиват! Точно като Хейстън! Точно като Моргенес! Лошите продължават да живеят… живеят си и забогатяват, и се смеят на добрите! Това е една глупава лъжа!
— Това е ужасно, Саймън! — отвърна Слудиг, гласът му също се повиши. — Говориш така от мъка…
— Това е лъжа и ти си идиот, че й вярваш! — изкрещя Саймън и хвърли съчките в краката на Слудиг. После се обърна и се затича надолу по планинската пътека. Огромната, мъчителна болка в гърдите почти спираше дъха му. Тича по извиващата се пътека, докато лагерът не изчезна от погледа му. Воят на Куантака се разнесе зад него, глух и кънтящ.
Най-после той се смъкна на един камък до пътеката и затърка ръце в износените си бричове. Върху камъка растеше мъх, изгорен до кафяво от сланата и вятъра, но все още някак свеж и жизнен. Саймън се вгледа в него и се зачуди защо не може да плаче и дали въобще му се иска да плаче.
След известно време чу потропващ звук и вдигна очи. Куантака пристъпваше към него през скалите над пътеката и свела глава, душеше близо до камъка. След миг скочи на пътеката и го погледна въпросително с наклонена на една страна глава, после го подмина, като се обърса в крака му. Саймън прекара пръсти през дебелата й козина. Куантака продължи надолу по пътеката — бледа сива сянка в сгъстяващата се тъмнина.
— Приятелю Саймън. — Бинабик се появи иззад завоя и се взря за миг в изчезващата Куантака. — Тя отива на лов. Трудно е за един вълк да върви по цял ден натам, накъдето му заповядат. Тя е много добър спътник и прави тази жертва само заради мен.