Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)
- Автор: Кирков Димитър
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Захари Стоянов“
- ISBN: 954-8047-92-6
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)». Краткое содержание книги:
— Карай! — отвърнах с пресъхнали устни.
— Второто лице не е второ, а е първо по ред. Същото, дето иска да ме отклони от Зоица. Няма нужда, ще даря аз милата Клио с нотариалното като гаранция, че съм оставил момичето окончателно. Ама нека Клио ми прости! Да забрави лошото! Да върнем старото! Да ме посрещне, „чичо Ламброс“ да ми каже, по челото да ме помилва… — заблея той меланхолично и мечтателно.
— Стига с това чело бе! — креснах с погнуса. — Все за него ли ще разправяш?! Нали си голям хубавец — по челото ще те галят! Клио за теб кисело пърди! Да не мислиш, че те ревнува от Зоя?! Името ти не ще да чуе!
— Щом е тъй — смъртно се обиди Пазаити, — ти ще останеш с пръст в устата! Пък оженим ли се със Зоица, като сухо лайно ще те измета от Пирея. Няма да ми се пречкаш по пътищата!
Така свърши пазарлъкът ми и се разделихме с Ламброс. Ама не мисли, че скъсахме окончателно. Много пъти си разменяхме ние подобни думи и бяхме свикнали с тях. Едно нещо обаче остана забито в главата ми като с пирон. След десетина дни Зоя щеше да държи последния си изпит. От тая дата трябваше да се чакат събития. Но ако събори кафенето, реших, аз ще му запаля къщата и кантората. Отвътре ще я пална, че да не разбере никой как е станало. Защото добре знаех разположението на дома му. Преди половин година вече бях влизал в него.
Казах ти, че беше безсмислено да крада нотариалния акт. Добре го съзнавах. Ще иде в съда собственикът, нов ще му препишат от регистрите. И все пак реших да го открадна. От безизходица и безсилие. Поне ще предизвикам Ламброс, мислех си, да видим какво ще предприеме. А освен това, макар и временно, ще престане да размахва документа. Защото, като идваше в кафенето, Пазаити, изглежда, нарочно го носеше в джоба си. Да го показва на Аргирис Киру, да го потиска и мачка, малко по малко да го пречупва към своето намерение за Зоя.
Един разговор с дядо Аргирис също ме подтикна да се реша. Беше първият и последният за мен и Зоя, и доста кратичък излезе. Останали бяхме сами в кафенето и ни в клин, ни в ръкав той ми рече:
— Голямата любов, Димитраки, гони нещо, дето не може да се стигне. Както кучето гони опашката си.
— Защо ми го казваш, дядо Аргирис? — изчервих се като ощипана мома.
— Може да съм последният, но и аз забелязах по кого въздишаш. Нали така?
Замълчах и не отрекох.
— А Зоя е доста капризно девойче — продължи той. — Не може да се скрие. От малка съм я отгледал с най-хубавото, което можех да й дам. Разглезих я. Ама не е само там работата. Джинсът на нея й е такъв. На баща си се е метнала — все нависоко гледа…
— Не е лошо — продумах.
— Зависи за кого — поклати глава старецът. — Всеки да се простира според чергата си. Добро момче си ти, Димитраки, но си много бедно и много младичко. А докато стъпиш на крака…
— Другиму ще дойде редът. Така ли? — допълних го аз настръхнал. — На Пазаити примерно.
— Бог да го съди — примирено каза дядо Аргирис. — И той е човек. Срещу ръжен не се рита.
— Остави Зоя сама да реши — рекох умолително.
— Така и правя. Дума не съм й казал.
— Ами ако аз имах хартийката за земята? — дръзко го погледнах в очите.
— Ех! — въздъхна той. — Дано не искаш на Пазаити да заприличаш. Неговото място да заемеш… А?
— Никога! — прошепнах, сякаш се кълнях, и наведох поглед от срам. Защото сам заподозрях себе си, че точно това тайно съм желаел. Да заема мястото на подлеца. С хартийката да пристъпя към Зоя подобно на Пазаити.
Хора влязоха в оня момент, прекъснаха ни, а същия разговор никога не подловихме. Дядо Аргирис тръгна да им вари кафе и аз излязох навън. Несигурност усещах в душата си — като Ламброс ли съм, не съм ли? Сякаш дъсчица беше сложена на някакъв ръб и много лесно се клатушках ту на едната страна, ту на другата. А исках честно да разбера какъв съм. Дали ако докопам нотариалния акт, ще го отстъпя безкористно на дядо Аргирис? Или ще го задържа за по-сигурно? Не, няма да направя тъй, заричах се. И точно за да опровергая съмненията в самия себе си, реших — утре ще го открадна! Може нищо полезно да не свърша, но ще занеса документа на дядо Аргирис и ще го скъсам пред очите му. Да види какъв съм, честта си да защитя, пък нека сетне Пазаити пак си разиграва коня. Зелен младеж бях още…
XXI
А кражбата я бях подготвил отпреди. Не може Ламброс да носи хартията все в джоба си, мислех. Сигурно я държи на някое лесно място, че да я взима, когато идва в кафенето. Проследил бях донякъде навиците му и знаех, че до обед стои в кантората, обядва в гостилницата на пазара и заминава в Атина. Срещи има, служби обикаля и прочие. Връща се по тъмно. В следобедните часове ще вляза значи, най-добре на смрачаване. Да човъркам вратата на дюкяна му не беше възможно, хора минават по улицата. Ще мина откъм двора в дома и през склада — в кантората. Там нейде ще е документът…