Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

Най-после влязохме в хотела, прекосяваме фоайето в свински тръс, викам асансьора. Най-горе живеех. А пиколото спира на всеки етаж, отваря вратите, оглежда има ли чакащи, бави се. Виждам, че Моника примира и доста серт подвикнах:

— Карай, момче, по-бързичко, че спешно дело ни чака! — И му мушнах хилядарка в джобето.

Погрешно схвана нетърпението ми пиколото, подсмихна се разбиращо, но подкара асансьора като трен. Стигнахме, изхвръкнахме от кабината, втурнахме се по коридора.

— От антрето веднага вдясно са банята и тоалетната — обяснявам аз в движение и изпреварвам страдалката да й отключа вратата.

Как ли ще запретне тая тясна дреха, помислих си и я пропуснах да мине пред мен в антрето. Но от запрятане не стана нужда.

— Ах! Ах! — два пъти каза дамата и затули лицето си с длани. — Божичко!

Законът за посирането се бе проявил в класически вид — на метър от клозетното гърне.

По най-бързия и деликатен начин прекрачих аз напред в стаята и кавалерски се обадих:

— Не се притеснявайте, Моника! Човешко е да разсипеш барута.

— Млъкнете, по дяволите! — съвсем забрави маркизките обноски госпожицата и се бухна в банята.

Вода шуртя, пра се, къпа се дълго тя, а аз звъннах на етажния сервитьор. Свалих сакото, излегнах се на дивана и като дойде човекът, наредих му, пошляпвайки с тирантите на гърдите си:

— Николае, веднага донеси кафена чашка с оцет, сто грама коняк, чай от джоджен, припечени филийки и най-сухото сирене, което намериш в ресторанта. Разбра ли?

— Напълно! — отвърна той, защото бакшишите ми го бяха направили много схватлив.

Моника се показа от банята, завита в моята хавлия. Пухкава, зачервена, мекичка като памук. Пристъпи до дивана, седна, пък се търколи и се гушна в мишницата ми.

— Митика — рече изнемощяло, — почакай малко. Нека се съвзема…

— За никъде не бързам, гълъбче — погалих я по гърба. — Глътни оцета, пийни чайчето и коняка, изхрускай някоя филийка… Да излекуваме коремчето.

— Ох, Митика, Митика! — с благодарност се притисна тя. — Какво щях да правя без теб?!

Ако искаш да знаеш, два дни след туй не излязохме от хотелската стая. И от тогава открихме, че много си допадаме двамата…

Недей мисли обаче, че някаква поука искам да ти внуша с горния случай. Че примерно законът за посирането върши и полезна работа понякога. Въобще не мисля така, даже смятам, че от тоя закон никога не произтичат поуки. Връхлита те той като ураган и колкото с големия природен факт можеш да се пребориш, толкова и с малкия. Виж, голяма поука си извлякох аз от друго едно мое насиране — тоя път в кафене „Византия“.