Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)
- Автор: Кирков Димитър
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Захари Стоянов“
- ISBN: 954-8047-92-6
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)». Краткое содержание книги:
Добре. Спряхме под един фенер, но за зла участ няма и няма такси. Гледам аз, че Моника прежълтя като смин, ситна пот ороси горната й устна.
— Да не ви е зле? — питам. — Какво да помогна?
— Не ми е добре. Не ме карайте да говоря! — едва дума тя.
— Ама какво чувствате? — разтревожих се да не е припадничава.
— Млъкнете! Тоалетна ми трябва в секундата! — съвсем неделикатно ме сряза дамата.
— Че защо не използвахте, където бяхме? — говоря празни приказки аз.
— Защо и какво не питайте! Смятах до вкъщи да се добера — загърчи се като змиорка госпожицата.
А-а! Ясно! — помислих си. — Оня закон е влязъл в сила. Това ще да е била работата, дето Моника лично трябва да свърши. Обаче свалям бомбето в знак на уважение и казвам:
— Простете, госпожице! Не смея да ви предложа… Но предвид възникналата ситуация… На една крачка живея от тук. В хотел „Релаксион“ съм отседнал. Апартамент наемам там. Та ако нямате нищо против…
— Водете ме! Бързо! — хвърли се Моника след мен с що сила има.
Обаче оная рокля пречи. Пристъпя жената като спънат кон и всъщност едва-едва напредваме.
— Ах! — хленчи тя отчаяно. — Нямате ли ножче да срежем тая пуста рокля до коляното поне?!
— Не нося, госпожице — отговарям. — Кибритлия съм и ме е страх да държа нож. Да не направя беля. Имам вече един случай в поука… Ако разрешите обаче — на ръце ще ви взема. По-бързо ще стигнем.
— Не ме пипайте! — стене Моника. — Докоснете ли ме — загинах!
Най-после влязохме в хотела, прекосяваме фоайето в свински тръс, викам асансьора. Най-горе живеех. А пиколото спира на всеки етаж, отваря вратите, оглежда има ли чакащи, бави се. Виждам, че Моника примира и доста серт подвикнах:
— Карай, момче, по-бързичко, че спешно дело ни чака! — И му мушнах хилядарка в джобето.
Погрешно схвана нетърпението ми пиколото, подсмихна се разбиращо, но подкара асансьора като трен. Стигнахме, изхвръкнахме от кабината, втурнахме се по коридора.
— От антрето веднага вдясно са банята и тоалетната — обяснявам аз в движение и изпреварвам страдалката да й отключа вратата.
Как ли ще запретне тая тясна дреха, помислих си и я пропуснах да мине пред мен в антрето. Но от запрятане не стана нужда.
— Ах! Ах! — два пъти каза дамата и затули лицето си с длани. — Божичко!
Законът за посирането се бе проявил в класически вид — на метър от клозетното гърне.
По най-бързия и деликатен начин прекрачих аз напред в стаята и кавалерски се обадих:
— Не се притеснявайте, Моника! Човешко е да разсипеш барута.
— Млъкнете, по дяволите! — съвсем забрави маркизките обноски госпожицата и се бухна в банята.
Вода шуртя, пра се, къпа се дълго тя, а аз звъннах на етажния сервитьор. Свалих сакото, излегнах се на дивана и като дойде човекът, наредих му, пошляпвайки с тирантите на гърдите си:
— Николае, веднага донеси кафена чашка с оцет, сто грама коняк, чай от джоджен, припечени филийки и най-сухото сирене, което намериш в ресторанта. Разбра ли?
— Напълно! — отвърна той, защото бакшишите ми го бяха направили много схватлив.
Моника се показа от банята, завита в моята хавлия. Пухкава, зачервена, мекичка като памук. Пристъпи до дивана, седна, пък се търколи и се гушна в мишницата ми.
— Митика — рече изнемощяло, — почакай малко. Нека се съвзема…
— За никъде не бързам, гълъбче — погалих я по гърба. — Глътни оцета, пийни чайчето и коняка, изхрускай някоя филийка… Да излекуваме коремчето.
— Ох, Митика, Митика! — с благодарност се притисна тя. — Какво щях да правя без теб?!
Ако искаш да знаеш, два дни след туй не излязохме от хотелската стая. И от тогава открихме, че много си допадаме двамата…
Недей мисли обаче, че някаква поука искам да ти внуша с горния случай. Че примерно законът за посирането върши и полезна работа понякога. Въобще не мисля така, даже смятам, че от тоя закон никога не произтичат поуки. Връхлита те той като ураган и колкото с големия природен факт можеш да се пребориш, толкова и с малкия. Виж, голяма поука си извлякох аз от друго едно мое насиране — тоя път в кафене „Византия“.
XXII
Беше вторник, а в четвъртък Зоя щеше да държи последния си изпит. Ламброс Пазаити отдавна не се бе мяркал в кафенето, но тоя ден пристигна към пет часа. В най-добро разположение на духа, весел и шеговит. Дошъл е паякът да провери мушицата, рекох си и ми помрачня пред очите. А той седна при Теодорос, с дядо Аргирис не се закача, разговорчета подхваща с играчите от съседните маси. Не знам успешна сделка ли беше приключил или се радваше, че идва срокът на неговия ултиматум към Зоя. По едно време ме помами с пръст да се преместя при него и вика: